Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.

Имаше си Димо два крака, ляв и десен. С тях той тичаше, подскачаше и се радваше на всичко около себе си.

Но веднъж краката спяха да се движат. Димо се натъжи.

Горкият не знаеше, че двата му крака бяха влезли в сериозен спор.

– Разбери, аз съм дясна нога и съм по-важен от теб. Аз поемам първите удари, когато връхлетят върху нас. Когато Димо реши да отскочи се отблъсква от земята чрез мен. Освен това дясната посока я смятат винаги с правилната. А ти какво? Дърпаш момчето само на ляво.

Левият крак се обиди. Не знаеше какво да отговори, за това се нацупи. Спря да реагира, независимо от това на къде го теглеше десния крак.

Не това на нищо не приличаше.

Десния крак се мяташе насам натам, но тялото на Димо стоеше на едно място.

Виновникът за спора опита да убеждава и моли левия крак, но резултата бе плачевен.

Димо гледаше уплашено краката си и се чудеше:

– Какво става? Аз не мога да се движа.

Накрая десният крак разбра, че без левия няма да може да отиде по-нататък и си призна грешката:

– Сгреших. Прости ми, че говорих глупости. Ние не можем един без друг….. И не бива повече да се караме.

– Добре, – тежко въздъхна левия крак.

Изведнъж Димо подскочи, плесна с ръце и хукна.

А левият крак отбеляза:

– Понякога можем да стигаме до спорове, но никога до кавги.

Сара много обичаше вещите, особено дрехите си. От купища „изгодни сделки“ се бяха натрупали доста ненужни неща.

Тя се стараеше да следва модните тенденции на деня. Искаше да си купува всичко, което и другите имаха.

Един ден Сара осъзна:

– Колко голям е станал купът. Няма къде да ги побера. Не е останало място за нови неща.

И тя реши да направи експеримент със себе си:

– Отказвам се да си купувам дрехи и обувки за една година.

Това не бе напразно. Сара научи много за тази една година.

През това време осъзна нещо много важно:

– Вещите са бреме за мен. Като гледам съседите, които усилено се трудят за къде по-малко, разбирам, че моя „недостиг“ изглежда неуместен.

Един ден дори перифразира думите на апостол Павел:

– Въпреки огромният социален натиск да консумирам безкрайно много, Исус ме освободи. Така че трябва да остана твърда и да не позволявам отново да трупам купища ненужни вещи.

Тя започна пак да купува дрехи, но сега по-добре оценяваше красотата и качеството им. Започна да прахосва по-малко. Гардеробът ѝ смали размерите си, а живота и стана по-пълноценен, защото сега погледа ѝ бе фокусиран към Твореца на всичко.

Не позволявайте на нищо да ви попречи да обичате Бога и да се приближавате към Него.

На това място трудно оцеляваха дървета, но едно бе успяло да се закрепи. Не го сломиха бурите, земетресенията и хилядите атмосферни катаклизми.

Минаха години и ствола му наедря. За да бъде обхванато бяха нужни пет човека хванати за ръце.

Хората идваха специално да го видят. Бе се превърнало в туристическа атракция.

Кой не би се радвал да застане под зелената корона на оцелелия столетник?

Един ден съвсем малко бръмбарче влезе под кората на дървото. Там си направи дом и снесе голямо количество миниатюрни яйца. От тях се излюпиха малки личинки с голям апетит.

Дървото залиня. Листата му изсъхнаха. Ствола се разцепи. Сърцевината му се бе стопила. Обвивката на дървото се спаружи и завехна.

Само за един месец гигантското дърво бе унищожено.

Да, бръмбарчето бе съвсем малко, но допринесе да се унищожи огромния зелен великан.

Внимавайте с малкото и незабележимото, тъй като то може да роди велики неща.

На пазара седеше старец. Пред него бяха поставени две кофи. Едната бе покрита, а в другата се виждаха раци.

Който минеше край него предполагаше, че в покритата кофа се крие по-добрата стока.

При стареца се отби една жена и го попита:

– Какво има в покритата кофа?

– Раци, – отговорил старецът.

– Но защо тези сте ги оставили свободно в кофата, а другите сте ги покрили?

– Тези са местни, а другите в покритата кофа са от друго място, – поясни старецът.

– Защо сте покрили чуждите раци? – недоумяваше жената.

– Тези бързо бягат, – старецът посочи покритата кофа. – Отдаде ли се възможност на един от тях да се измъкне, другите го подкрепят и му помагат.

– Добре сте ги ограничили, – засмя се жената. – А местните не бягат ли?

– О, за тях не се безпокойте, – усмихна се старецът. – Ако един от тях види, че друг успява да се измъкне от кофата, веднага го дърпа назад, а ако не успее, вика останалите на помощ.

Завистливият може и нищо да не постигне, но за него е важно, да попречи на друг да има успех.

Завистта изяжда човека отвътре. Тя подвежда хората да унизят някой, за да се почувстват по-добре.

Но който завижда няма покой.