Така или иначе, в нашите разговори обсъждаме едни или други хора. Това могат да бъдат роднини, приятели, началника на работата или някоя знаменитост от телевизионните програми.

Децата чуват всичко и го възприемат буквално.

Ако дъщерята чува, че майка ѝ през цялото време ругае и оскърбява баща ѝ, тя ще израсне със същото отношение към мъжете.

Ако синът гледа как баща му унижава майка му, когато порасне за него жените ще бъдат хора от втора категория.

Даже един скандал между родителите може да нанесе тежка психическа травма и да измени представите на едно дете за взаимоотношенията между жени и мъже.

Ако ние зад гърба на другите ги ругаем, а когато ги срещнем много любезно се отнасяме към тях, детето ни ще лъже и ще израсне като лицемер.

Беше петък последния работен ден от седмицата. Хирургът от урологията в Окръжна болница Асен Жендов вървеше по пътя идващ от гарата. Той отиваше на нощно дежурство.

Изведнъж един мъж изскочи на улицата и нападна една жена. Той я придърпа към един бор и започна да я души.

Най-напред Жендов си помисли: „Навярно е някаква семейна разправия“.

Странното е, че хора минаваха от там, но те сякаш не виждаха какво се случва. Вероятно и те мислеха като Асен и не смееха да се намесят.

Жената се отскубна за момент, но мъжът я стигна и я повали на земята , като се опитваше да ѝ вземе чантата.

– Тук нещо не е наред, – каза си Жендов. – Това повече ми прилича на кражба.

И Асен затича към нахалника. Сграбчи го за яката и го удари с юмрук в челюстта. Мъжът се свлече и изпадна в безсъзнание.

Жената се измъкна изпод тялото на престъпника и набързо смотолеви:

– Благодаря.

А след това си тръгна, леко клатушкайки се. Явно бе травмирана от инцидента и не беше дошла още на себе си.

Хирургът се обади и полицейската кола пристигна. Оказа се, че „приятелчето“ от доста време има сериозни провинения, но до сега не са могли да докажат реално негово престъпления.

Те благодариха на Жендов и откараха“трофея си“ към полицейския участък.

Едва сега Асен усети болка в ръката си. Китката му леко бе подута.

В болницата след като прегледаха ръката му, колегите му казаха:

– Фрактура на китката.

Хирургът трябваше да носи гипс минимум две седмици.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.

Събраха се на общо събрание, за да се обобщи едногодишния опит в животновъдството на стопанството. Всичко вървеше по план. Изказаха се доста хора за постигнатите резултати и какво още може да се желае в бъдещата работа на стопанството.

Дадоха думата и на Иван Крайчев. След първите му реплики, залата избухна в смях.

Този човек цял живот бе овчар. Той имаше големи успехи в добива на повече мляко и вълна от овцете, но говореше грубо и цветисто. Всичките му изречения завършваха с псувня или някой груб израз.

Смехът и вълнението в залата се усилваха. Водещият се чувстваше като в небрано лозе. Опита се да ограничи изказването на Иван, но главният дошъл от големия град се смееше наравно със всичка и каза:

– Нека да изслушаме човека! Той така си говори със овцете всеки ден. Те го разбират и му дават мляко, вълна и агънца, а ние тук с нашия изискан говор, нищо не произвеждаме, нито даваме нещо на обществото.

– Но той прекалява със цветистите си изрази, – реши да е оправдае водещият.

Горкият дори псувните нарече меко цветисти изрази.

– Нека изслушаме този мъж, – продължи главният, – белким се научим на нещо и ние. Най-вече как живеят, работят и говорят овчарите  …

Самочувствието на Иван се повиши и след още няколко изречения приключи:

– Така получавам високи добиви от моите овце….. – поредната му псувня бе заглушена от бурни смях в залата, – а и кучето добре варди стадото …. – нестихващ смях изпрати Иван на мястото му.