Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.

Двама мъже леко попийнали коментират:

– Поскъпна доларът и цените се повишиха.

– Доларът падна, но цените дори и на най-големия боклук не се намалиха.

– Следователно работата не е в долара.

– А в какво тогава?

– В боклука.

Лев Толстой в своя разказ „Ескимоси“ описва живота на този народ. Забелязал. че мъжете и жените имали абсолютно еднакви дрехи.

Единствената разлика била, че обувките в горния край били по-широки.

С какво е свързано това?

Защо са им на ескимосите по-широки горни краища?

Ако познавахте живота на този народ, веднага щяхте да се сетите.

Ако сте достатъчно любознателни, ще потърсите да прочетете.

За по- нетърпеливите следва…..

Отговор: В хят илесон атацед ис

Малко преди да затвори магазинчето си Вера Иванова забеляза група наркомани, които се въртяха наоколо. През нея мина Симеон, който имаше гастроном отсреща и я предупреди:
– Внимавай теб дебнат. Чакат те, да излезеш с парите.

– Какво мога да направя? – смути се Вера. – В магазина ли да нощувам?

Симеон вдигна рамене и излезе от магазина ѝ.

Във Вера настъпи паника. Скоро бяха обрали пощальон, който пренасяше пенсиите.

Пред гастронома седеше просяк, но една сутрин бе намерен пребит. Говореше се усилено, че наркоманите са го убили, за да му вземат събраните му пари.

Вера прехвърли в ума си много варианти.  Мъжът ѝ не можеше да я срещне, защото беше на работа. Децата се бяха изженили и отдавна не живеех в града.

Вера започна да се моли:

– Господи, на тебе уповавам, няма кой друг да ми помогне…..помогни ми, ……

След това сложи парите във вътрешния си джоб и излезе през вратата. Странно, но наркоманите като я видяха се разбягаха на всички страни. И тя без никакви пречки се насочи към дома си.

Крачеше по тъмите улици и се ослушваше във всеки звук, който ѝ приличаше на стъпки. Понякога се обръщаше да види, дали някой не върви след нея.

На едно по-осветено място срещна бившата си съученичка Клавдия Симеонова. Тя беше с мъжа си. Явно се връщаха от гости. Вера ги поздрави. След 20 минути, влезе вече спокойна в дома си.

На следващия ден Вера срещна отново Клавдия, която лукаво ѝ се усмихваше.

– Какъв беше този мъж снощи със теб? – попита Клавдия. – да не си си намерила любовник?

– Какъв любовник? За какво говориш?, – попита я Вера в недоумение.

– Не можеш да отречеш, ние те видяхме с мъжа ми, – настояваше на своето Клавдия. – Ти вървеше под ръка с висок военен. Хайде признай си, кой е този мъжага?

– Какво искаш да кажеш, – възкликна Вера, – Никакъв военен не е имало. Аз бях сама. Привидяло ти се е нещо.

Клавдия само се усмихна и хитро ѝ намигна. „Няма да те издам!“

Вера се замисли: „Кой е бил с мен? От него ли избягаха наркоманите? Това е пълна загадка за мен. Важното е, че моята молитва бе чута“.

Леля Веска доброволно бе поела ангажимента да се грижи за градинката пред църквата. И това съвсем не беше случайно.

Тя внимателно наблюдаваше хората, които минаваха от там. Веднага усещаше дали някой е весел или тъжен.

Когато виждаше, че човек е мрачен, унил, загрижен или обезсърчен си казваше:

„Каква ли болка и мъка го гнетят?“

А след това тя навеждаше глава над цветята, за които се грижеше и тихо шепнеше:

– Боже, отнеми товара му и му дай Твоят мир. Погрижи се за него и не го оставяй в бедата му. Дай му изходен път…. Амин“.

Веднъж в църквата влезе един господин. Той бе добре облечен, може да се каже дори много луксозно, сякаш беше слязъл от кориците на някое списание. Уплашено се оглеждаше и не знаеше към кого да се обърне.

До него се приближи Петър и го попита:

– Господине, мога ли с нещо да ви помогна?

– Не знам как да ви обясня, – започна смутено мъжът. – цяла седмица работата ми, бизнеса, всичко се обърка. Бях много отчаян. Бях решил да сложа край на живота си …. и изведнъж минах край вашата църква ….. и сякаш някой помете болката и мъката ми, светъл лъч заигра пред очите ми и аз се обнадеждих.

– Как мислите, кой се е намесил в живота ви? – попита Петър.

– Знаете ли? – започна неуверено мъжът. – Аз съм атеист и не вярвам в Бога. Но това, което преживях …… преобърна живота ми……

– И сега смятате ли, че има Бог? – погледна го изпитателно Петър.

– По-рано си казвах, че има някаква сила, но…..

– Но?

– Влязох в църквата, за да разбера истината, – каза по-уверено мъжът.

– Заповядайте, седнете, – покани го Петър. – След малко пастирът ни ще говори по Библията, може би тогава ще ви се изяснят някои неща.

– Да, благодаря, – каза мъжът, – ще слушам внимателно.

Когато пастирът застана на амвона, поздрави и започна да говори.

– В последно време забелязвам, че молитвеният живот на християните в нашата църква е станал рутинен. Молим се за едни и същи приятели, роднини и лични нужди. Тези дни забелязах леля Веска навела глава над цветята и се моли. Помислих си: „Колко грижовна е тази жена, дори за цветята се моли“.

Приближих я и ѝ казах:

„Бог се грижи за тях, не се тревожи!“

„Аз не за цветята, – каза тя смутено.“

„А за кого?“

„Вижте колко хора минават от тук. Някои са весели, но повечето са унили, тъжни и нещастни ….. И аз се моля Бог да ги освободи от товара им и да им даде изходен път“.

Постъпката на тази жена ме вдъхнови. И реших да се моля за някой човек, дори да него познавам. За него може да съм прочел във вестника или просто да съм го срещнал на улицата. Така повече хора ще почувстват Божието присъствие в живота си…..

След като свърши службата мъжът, който бе говорил с Петър преди това, дойде до него, потупа го рамото и каза:

– Разбрах! Благодаря, че ме поканихте. Пак ще дойда.