Службата в църквата вървеше в пълен ход. Две малки момиченца, които скоро щяха да навършат три години бурно се радваха. Не капризничеха, не  бяха много палави. Те само се смееха, пееха и танцуваха.

Майката им притеснена поради неудачните опити да ги вразуми, се червеше под осъдителните погледи на молещите се около нея.

Такива майки не веднъж са изпитвали „праведния“ гняв на дошлите в църквата.

Една баба направи забележка:

– Укротете ги, пречат ни да слушаме. Изведете ги навън, тяхното място не е тук.

Майката на малките момиченца се огорчи.  Тя едва се въздържа да попита възрастната жена: „Колко от децата ви сега са в църквата? Какво каза Христос за децата?  Нима Той не каза: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство“.

Малко по-нататък, се чу мърморене:

– Защо трябва да търпим чуждите деца? Отнемат ни мира и не можем да се потопим в Божието присъствие.

Гневните коментари подтикнаха майката да потърси ъгъл, където децата няма да се чуват. Но тъй като не намери такъв, хвана двете момиченца и излезе навън, а денят бе мразовит.

И всичко това само, за да се установи „благочестива тишина“.

След като жената с двете деца напусна църквата се намеси мъж на средна възраст:

– А нима не трябва да носим един на друг теготите си?

– Блажени са нашите деца, – обади се тихо възрастен побелял мъж, – те ще ни освободят от фарисейския квас и ще поправят възпитанието ни в садукейския дух.

– Малките деца шумят, защото зле се молим – подкрепи го един от дяконите на църквата, който чу само част от разговора на тази групичка. – Когато искрено започнем да се молим, а не по задължение или защото така трябва, децата ни няма да нарушават реда и дисциплината, защото те ще бъдат укротени от Божия Дух, който въздейства и на всеки от нас.

Наталия работеше в един магазин. Почти всеки ден мъж на средна възраст ѝ предлагаше:

– Днес ви каня на кино.

Всеки път Наталия му обясняваше:

– Аз си имам приятел, той е моя любим…..

И мъжът си тръгваше.

Но вчера изобщо не се притесни и когато Наталия започна отново да му обяснява, той ѝ каза:

– Вземи го със себе си.

Донка е интересна жена, все ще се забърка в нещо, а после ще съжалява.

Една сутрин бе излязла за работа и отиваше към спирката.

През нощта бе вала силен дъжд и навсякъде имаше кал и локви.

Приближаваше един от градските автобуси. Гледа Донка запъхтян мъж тича насам, а след него двама полицая. Те пъхтят след него, а лицата им бяха напрегнати.

Донка си помисли: „Ще помогна на полицаите да хванат престъпника“.

Речено сторено. Когато мъжът я наближил, тя му подложи крак и мъжът падна в близката локва.

Но полицаите ги подминаха, без да им обърнат внимание и продължиха да тичат право към автобуса.

Човекът стана от локвата, потърси с очи глупака, който му погоди този номер и когато видя Донка на среща си и зашлеви един шамар.

А ето каква била работата. Мъжът и полицаите закъсняваха за работа и тичаха да хванат автобуса.

Мъжът явно закъсня за работа, защото отиде да се преоблече, а помощничката се оказа с насинено око.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

От древни времена за китайките, живеещи в окръг Цзянъюн провинция Хунан съществувала особена писменост наречена Нюй-шу, внимателно скрита от мъжете.

Тъй като на жените били забранено да придобиват официална грамотност, те изобретили свой набор от знаци, съответстващи на отделни срички. Тази писменост се предавала от майка на дъщеря или сестра.

За да не забележат мъжете тайнописа, знаците на нюй-шу често се вплитали в орнаменти. Самата им форма била оптимална за бродерия върху плат.