Макс и Доли се наслаждаваха на приятното си пътуване. Това беше тяхна мечта от години, но едва сега можа да се осъществи пътешествието, което двамата бяха начертали преди години.

Изведнъж пред тях се появи човек с табела: „Търся работа, за да се нахраня“. След малко той е качи в една кола.

Макс бе подразнен от думите на табелата, който носеше този мъж. За това язвително подхвърли:

– Какво ли ще направи с парите, които спечели?

– Нека да го последваме, – предложи Доли. – Този човек е в нужда. Трябва да му помогнем.

На най-близката бензиностанция, той зареди много малко гориво. Едва тогава Макс и Доли го приближиха. Те бяха решили да поговорят с него.

– Извинете, че ви се натрапваме така, – каза мило Доли, – но видяхме табелата, която носите…

– Изгубих работата си, – започна тъжно да разказва мъжът, – Не можах да си намеря нова в продължение на шест месеца, а трябва да храня и семейство.

– Ние бихме искали да ви помогнем, – каза Доли.

Макс напълни колата му с гориво, а Доли влезе в магазина на бензиностанцията и напазарува продукти за семейството му.

Преди да се разделят Макс даде пари на мъжът. Човекът беше много радостен:

– Благодаря на Бога, че ви изпрати. Не знам какво щях да правя ….

Очите му се насълзиха.

Преди да се разделят тримата Макс, Доли и непознатия се помолиха, Бог да намери работа на Петър.

Благодарение на съпругата си Макс научи нещо.

– От днес нататък, – каза Макс, – ще бъда по-малко осъдителен и с по-голяма готовност ще приемам другите. Как този човек щеше да оползотвори нашата помощ, това е въпрос между него и Бога.

– Нашето задължение е, – усмихна се Доли, – да помагаме, а не да осъждаме.

Саудитска Арабия, 1977 г.

Лийч караше автомобила си по малко утъпкания път. Наоколо нямаше градове и населени места. Пустинята бе покорила почти целия терен.

Температурата стигна 50 градуса. Горещината бе непоносима.

Автомобилът на Лийч попадна в кухина на пътя, която го изхвърли на мекия пясък, където автомобилът затъна.

За първи път Лийч установи, че откакто пътешестваше из пустинята, не беше взел със себе си вода.

Слезе от колата и се опита да я откопае, но колелетата още по-дълбоко потънаха в пясъка.

– Ако сега тръгна пеша, – каза си Лийч, – шансовете ми за спасение ще бъдат нулеви. По-добре да остана в автомобила и да чакам случайно минаващи от тук. Кой ли ще дойде?

Никак не му се вярваш, че скоро от тук ще мине някой, но какво друго можеше да направи?

Измина цял час, а помощ от никъде не идваше.

Изведнъж той видя трима човека, приличаха му на бедуини.

– Странно, – потърка очите си Лийч, – от къде дойдоха? Нали постоянно оглеждах наоколо. Интересно, много ми приличат на библейски овчари.

Мъжете приближиха и поздравиха на арабски. Един от тях подаде на Лийч мях от козя кожа, пълен с вода.

„Това беше най-добрата вода от всичко, което някога съм пил, – помисли си Лийч“.

Тримата започнаха да бутат колата, докато Лийч даваше на заден ход. Целта на четиримата бе, автомобилът да стигне до по-твърда повърхност близо до пътното платно, но на същото ниво с него.

– Благодаря ви, – каза Лийч на мъжете. – Ако не бяхте вие, кой знае колко време щях да стоя тук, а и вода нямах.

Най-накрая Лийч приключи с маневрата и излезе на асфалта. Той се обърна, за да помаха за последно на помогналите му мъже, но там където стояха нямаше никой.

Наоколо местността беше равна в продължение на хиляди мили. Нямаше никакъв признак, че тук е имало хора.

– Не видях, когато се приближиха, – засмя се Лийч, – но не видях и кога си отидоха. Това са били навярно Божии ангели, който Бог ми е изпратил на помощ.

Когато се раждало дете в гръцка къща, домът се украсявал. По това какво украшение било сложено на вратата, можело да се разбере, каква рожба се е родила.

Имало само две възможности: маслинови клонки и вълнена прежда.

Защо са  били избрани точно тези предмети?

С маслинови клонки са кичели вратата, когато се е раждало момче, защото мъжете цял живот са работили, воювали и участвали в съревнование.

Нали победителите в Древна Гърция са били награждавани с венец от маслинови клонки.

Вълнената нишка се появявала над вратата в дом, където се раждало момиче, защото жените през целия си живот са ангажирани с домакинска работа.

За петнадесет години Ина изживя един щастлив брак, но се случи нещо ужасно. Съпругът ѝ, нейният любим, бе ударен от кола и почина.

Тази загуба я караше да се чувства, сякаш и тя е умряла с него. Но децата, две момчета на 10 и 6 години, я караха все още да диша и да се движи.

Скоро след погребението Ина видя убиеца на съпруга си. Той дойде при нея и ѝ каза:

– Не ме разбирайте погрешно, но в тази ситуация аз не съм виновен. Вашият мъж изскочи на пътя съвсем непредвидено.

В този момент Ина го ненавиждаше.

„Колко е елегантен, в скъп костюм, – помисли си Ина, – а говори толкова много …. Нима не разбира, че сега най-важното е, че той е жив, ……а съпругът ми го няма“.

Ина го изгони, а след него захвърли пачката банкноти, които той се бе опитал да ѝ даде.

Скоро съдът оправда Георги, но не и Ина.

Мъжът поради угризения на съвестта се стремеше да помогне на осиротялото семейство. Носеше пари, продукти и играчки. Искаше да заглади злото, което бе причинил.

Ина дълго време отказваше да вземе, каквото и да е от него. Но парите … започнаха да не ѝ достигат, а децата така се радваха на подаръците му. И Ина се предаде, сякаш бе загубила чувствителността си. Болката се смени с безразличие.

„Правете каквото искате, аз умрях със съпруга си …,“- мислеше си Ина.

Постепенно Георги не само носеше нещо в това семейство, но започна да се застоява с децата и играеше с тях. Те тичаха радостно към вратата щом чуеха характерният му начин на звънене.

– Ох, Асене, Асене, – говореше вдовицата на мъртвия си съпруг, – ако можеше да видиш колко бързо твоите синове те предадоха!

А когато Ина сама го предаде, не можеше да каже, защо го е направила. Тя вече с нетърпение очакваше Георги, с много по-голямо от това на децата. И това много я плашеше.

Започна да си внушава:

– Той е враг! Георги е убиец!

Но веднъж след поредното внушение, спря след думата „убиец“, разплака се и промълви:

– Но аз го обичам!

Георги също обичаше Ина. Вече цяла година те бяха заедно. Той и предложи брак, но тя все още не се решаваше. Всеки път, когато бе в прегръдките му, се чувстваше, сякаш убива отново и отново Асен.

Но най-много се страхуваше от едно:

– Ако един ден децата узнаят, кой е Георги, дали ще ми простят?

Преди изобретяването на електронните компютри в САЩ, работниците занимаващи се с ръчна калкулация на аритметични сложни задачи наричали изчисляващи таблиците на стрелбата.

Много жени работели на компютрите. Те станали още повече във военно време.

Доста от тях по-късно успешно се преквалифицирали в програмисти.

Така сред шестте водещи програмисти на  ENIAC, първият електронен компютър с общо предназначение, не е имало нито един мъж.