Василка се готвеше да излиза. Свекърва ѝ Тодора, знаеше, че отива на молитва в една група, която се събираше в една съседна къща.

Първоначално, когато разбра, че снаха ѝ е повярвала в Господа, подкокороса съпруга си и двамата започнаха да натякват на сина си:

– Изгони я тази попадия.

Тогава Василка събра най-необходимото в един вързоп и се насочи към вратата. Тук вече не я искаха. Мъжът ѝ Сава я настигна и ѝ каза:

– Върни се. Аз нищо не съм ти казвал. Нямам против това, в което си повярвала.

И тя остана. Но мъжът ѝ така и не пожела да чуе за Господа, нито посети събиранията им, но не ѝ забраняваше да ходи при вярващите.

– Василке на молитва ли отиваш? – попита Тодора.

– Да, майко, – каза снахата.

– Аз вярвам, че има Бог и много съжалявам, че до сега съм го отхвърляла, – каза Тодора. – Помолете се там и за мен.

Василка я изгледа изненадано, но тихо каза:

– Добре, ще се помолим за теб.

Тя знаеше, че свекърва ѝ от известно време е болна. Краката не я слушаха вече.

„Е, какво пък, – каза си Василка, – може да ѝ е дошъл акъла в главата“.

Когато влезе при събралите се Василка се обърна към Горан, ръководителят на групата:

– Бях днес много изненадана. Свекърва ми, която не даваше и дума да се каже за Бог, днес поиска да се помолим за нея.

Всички коленичиха и започнаха да се молят.

– Късно е, – каза млада жена потънала в молитва.

Но Горан каза:

– Нека да продължим да се молим за нея, има усещане, че Бог иска да ни каже още нещо за тази болна жена.

– Приета е, – дълбока въздишка се отрони от по-възрастна жена. – Бог я приема.

На другия ден Тодора почина. Василка все още не бе наясно какво се бе случило на молитвата, затова се обърна към Бога:

– Господи, какво стана със свекърва ми?

През нощта Василка сънува сън. Тя видя Тодора в бели дрехи как се издига към небесата.

Този ден бе невероятно слънчев. Вероятно заради престоящото тържество. Мартин и Силвия щяха да сключат брак.

– Виж какво хубаво време се случи в деня на нашата сватба, – сияеше Силвия, обръщайки се към Мартин.

И ритуалът по бракосъчетанието, наредбата на масите, поздравленията на гостите и роднините, всичко бе като по ноти. Фотографът запечатваше всеки миг от тази веселба.

Изведнъж Мартин се затича към реката и както си беше със сватбения костюм, скочи във водата.

Всички присъстващи на тържеството бяха като ударени от гръм.

– Какво му стана на младоженеца? – тревожно разменяха погледи присъстващите.

Някой се пошегува:

– Може да е прегрял от виното и е поискал да се охлади.

– Невероятно е толкова бързо да се напие, – заявяваха най-близките му приятели, които го познаваха много добре.

Тълпата от хора се насочи към реката, в чийто води бе изчезнал „смахнатия“ младоженец.

Всички видяха как главата на Мартин се показа над водата. Едната му ръка придържаше малко момче, а с другата той гребеше към брега.

А ето какво се бе случило. Едно момче бе попаднало в дълбоките води на реката. То бе започнало да вика:

– Помощ! Помощ!

Но поради шумотевицата и музиката, никой от гостите на сватбата не бе чул този зов. Но Марин го бе чул и не се колеба дълго:

„Там някой се дави, – каза си той, – трябва да му помогна“.

Макар, че Марин бе намокрил и изцапал сватбения си костюм, никой не го укори. В техните очи той бе станал герой.

– Знаех си, че се женя за добър и героичен мъж, – каза Силвия пред всички, прегръщайки мокрия си съпруг. – Той винаги е готов, без никакво колебание, да се притече на помощ на всеки нуждаещ се.

Младата двойка остана много доволна, когато разбра, че фотографът е успял да запечата този вълнуващ инцидент.

Така Мартин и Силвия ще си спомнят дълго за нещо интересно случило се на сватбата им.

Канадецът Джордан Коут вежливо помолил  мечка с мечета да напусне двора му. Животните оценили маниера му и мирно си отишли.

– Бих желал, да си тръгнете,  – казал мъжът на хищниците.

Те само погледнали смелчака. Когато той повторил молбата си, животните спокойно се обърнали и забързали към оградата.

– Навярно ви е харесал моя двор. Довиждане! – извикал канадецът след четириногите гости.

Инцидентът е станал на остров Ванкувър в Западна Канада. Канадецът е заснел животните, а видеото е пуснал в Facebook, с коментар: „Ето така канадците реагират на дивата природа“.

По такъв начин Джордан намекнал за преобладаващия стереотип в САЩ, че всички канадци са невероятно учтиви.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.