Времето напредваше, но родителите не бързаха да се разотиват. Те все още обсъждаха проблемите свързани с децата им и търсеха изход за всяка възможна ситуация.

– Нашите домове трябва да бъдат място на морални, духовни, социални, емоционални, физически преимущества, – повиши тон една изрусена майка.

– Ако мислите, че можете да правите вашите си работи в уединението на собствения си дом, по-добре помисли отново! – обади се един мустакат татко.

– Бог е извършил своята работа и ние ще претърпим сериозни последствия, ако откажем да следваме Неговите инструкции за нашите домове, – наблегна дребна женица.

– Разрушение и унищожение са днес навсякъде около нас, – измърмори недоволно очилат мъж.

– Какво точно имате предвид? – настоя да узнае слаба накъдрена младолика жена.
– Говоря за това унищожение,  – започна да обяснява мъжът с очилата, – с което пряко е свързано с отричането на моралното, духовното, емоционалното и социалното обучение на нашите деца.

– Ако не поверим децата си на Бог и на Неговите начини за промяната им в живота, – надигна се пълна жена, изпълнена с ентусиазъм в живота, – те ще разработят свои стандарти и ценности, които са основани на това, което чувстват и мислят приятелите им или това, което изглежда като подходяща според тях работа.

– Така в едно поколение ще създадем видим хаос и объркване, което ще е резултат от „търсенето“ на децата ни на пътя в живота, – отбеляза доста възрастен господин, които може би бе дядо на някое от децата, защото беше прекалено възрастен за баща.

– Бог ни инструктирал да говорим и даваме пример как да се живее и това не е някакъв шаблон или догма, а нещо, което наистина работи, – натърти плешив мъж с големи ококорени очи.

– Ако искаме да предотвратим разочарованието от развитието на деца си,  – заключи червенокоса жена, която бе учителката на децата, чийто родители обсъждаха важни теми за бъдещото на  наследниците си, – нашите домове трябва да бъдат места на морална и духовна награда за тези, които живеят в тях.

Нели бе младо момиче. Тя учеше в колеж. Бе записала специалност, която много искаше и очакваше с нетърпение времето, когато щеше да завърши и започне практикуването на наученото.

В колежа Нели се запозна с Андрей. Двамата много се обичаха и искаха да създадат семейство. Тези им планове бяха предвидени за в бъдеще, когато и двамата щяха да завършат колежа, но се случи така, че Нели забременя.

Тя страдаше много от това и често плачеше:

– Искам първо да завърша колежа, да започна работа. Това дете дойде не на време…… Ще абортирам.

Отчаяна Нели се прибра на село за една седмица. Когато баща ѝ Сава научи, какво се е случило с дъщеря му извика:

– Те те лъжат. Не им вярвай! Това не е само едно неоформено парче месо. Не я унищожавай! Това е моята внучка. Видях я насън преди три години. Имаше бяла кожа, червена коса и сини очи. Тя ще бъде благословение за много хора.

Нели се засмя, прегърна баща си и каза:

– Добре, нека живее, но ще помагате с мама.

По-късно историята се повтори. Дъщерята на Нели забременя, когато учеше в университета. Тогава Андрей , който си бе спомнил думите на дядо Сава, реагира по същия начин, както стареца:

– Те те мамят. Това не е парче плът. Това е моя внук. Не го убивай!

Вярвате или не, но това малко бебе порасна и се превърна в истински мъж. Стана адвокат. Сега е женен и чака първото си дете…..

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

В малък град намиращ се далече от столицата живееше жена, която бе пълна загадка за всички. Наричаха я Матилда. Тя не бе красива. Бе леко закръглена. Обличаше се дори малко старомодно.

В нея нямаше нищо необичайно. Не демонстрираше никакви особени достойнства и въпреки всичко мъжът ѝ я обожаваше.

Ключът на тази загадка бе много прост.

Нека посетим този тих дом, изпълнен с много топлота и любов.

Беше вечер. Матилда приготвяше вечерята. Скоро мъжът ѝ щеше да се върне от работа.

През деня там, където работеше съпругът ѝ, на тази дата раздаваха заплатите. Когато Огнян се прибра, той отиде в кухнята, целуна Матилда и ѝ даде получените пари.

Тя прекъсна веднага работата си, обърна се към него и нежно каза:

– Знам колко много труд си положил, за да спечелиш тези пари. Благодаря ти за това, че в семейството ни имаме всички удобства. На мен не ми се налага да ходя на работа. Благодарение на теб оставам в дома ни, за да се грижа за семейството.

О, не ококорвайте очи от изненада! Това съвсем не бе всичко, което Матилда направи същата вечер.

Тя отиде в стаята, където играеха децата и им каза:

– Моля ви оставете играчките си за малко и станете!

Децата послушаха майка си и впериха покорно поглед в нея.

– Вижте, – каза Матилда, като държеше заплатата на съпруга си в ръка. – Вашият баща много е работил, за да спечели тези пари. Сега на Ана можем да купим нова рокля, а на Иван велосипед.

Огнян слушаше, а лицето му сияеше от удоволствие. Съпругата му не само го ценеше, но учеше и децата му да уважават труда му. За това в неговите очи, Матилда бе най-прекрасната жена.

Тази обикновена жена знаеше как да почита мъжа си, за това тя беше много скъпа и ценна за него.