Колко е опасно да мислиш, че околните не разбират езика, на който говориш.
Това се случи на една магистрала.
Един шофьор качи мургава, с тъмни очила, девойка, която махаше на колите, за да я качат на стоп.
Съпругата на шофьора, която седеше до него, имаше доста свадлив характер. И през целия път не оставаше на спокойствие мъжа си, а постоянно му повтаряше:
– Защо я качи? Изхвърли я на първото кръстовище.
Жената смяташе, че девойката изобщо не разбира езика, на който  говори с мъжа си.
Малко по-късно тази настоятелна жена изпадна в шок, когато чу момичето да казва на родния ѝ език:
– Не е нужно да ме изхвърляте, аз сама ще сляза.

Нели беше отчаяна. След като се раздели с мъжа си, по-скоро след като той напусна дома им, тя имаше проблеми със сина си. Момчето навлизаше в пубертета и тя знаеше, че трудно ще се справи с него особено, когато няма мъж в дома.

– Не знам какво да правя мамо, – плачеше Нели. – Той си съсипва живота – тя говореше за сина си, – а аз не мога нищо да направя.

За Нели бъдещето на съна ѝ я тревожеше не напразно. Будното момче се бе превърнало в апатично.

– Не съм психолог, но той е много разочарован, – каза внимателно майка ѝ.

– От какво е разочарован? – подскочи Нели.

– От всичко. Той обожаваше баща си, а сега се чувства предаден. Не одобрява нито него, нито начина му на живот. Защо да му подражава и да се опитва да бъде като него, като сега го ненавижда? – опита се да обясни майка ѝ спокойно.

– Но какво общо има това с него и бъдещето му?

– За синът ти нещата не стоят така, – каза майка ѝ. – Той отрича начина, по който баща му го е възпитавал, за това не иска да се труди и учи.

– И какво да правя сега? Дай ми някакъв съвет! – Нели звучеше още по-отчаяно.

– За момента нищо не можеш да направиш. Изчакай! Бъди търпелив! След това нещата сами ще се подредят – посъветва я майка ѝ.

– Какво ще се промени? Съпругът ми няма да се върне и без това не мога да го понасям.

В Нели всичко бушуваше и се тресеше. Всеки момент цялата ѝ психика щеше да се срине.

– Не знам, но рано или късно нещата ще се оправят, – опита се да я успокои майка ѝ. – Всичко се случва, неприятностите се забравят. Бъди търпелива. Синът ти е още малък. Ще успее да се пребори с болката, както и ти. Знам, че е трудно, но ….

Нели погледна майка си и разбра как се чувства сина ѝ – шокиран и предаден. Тя бе срещала много жени, които бяха преживели същото. Браковете на някои от тях устояха, но нейния се разпадна и всичко тръгна с главата надолу.

– Как да му повярвам след всичко, което направи? – Нели все още не можеше да прости на мъжа си.

Когато разбра за изневярата му, той я помоли за прошка, но тя го изгони от дома им.

– Може би беше прекалено добра към него и го разглези, – каза някак подкупващо майка ѝ.

– След всичко станало, не мога повече да му има доверие …… – Нели беше непреклонна.

Ако бе се замислила, тя би открила много неща, с които бе допринесла за това, което се случи в техния дом, но сега болката я беше сграбчила в хватката си и изтискаваше всяка възможна сълза от очите …..

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Вчера Невяна нямаше никаква представа за съществуването на Ана. И нямаше да разбере ако Ана не се беше появила на тържеството им.

Ана не беше отмъстителна, макар да беше заплашила Данчо:

– Ще кажа на Невяна как я лъжеш и ѝ изневеряваш с мен.

Ана съвсем нямаше намерени  да го прави, колкото и невероятно да звучеше, тя съчувстваше на Невяна. Но същевременно я презираше, защото беше зависима от съпруга си, послушна и изпълнителна.

– Тези жени наивно вярват на съпрузите си, – каза Ана на една от своите приятелки. – Приемат да са зависими от тях и доброволно се принизяват. Те са като държанки без капка кураж, амбиции и самоуважение. Нямам намерение да ставам такава.

Ана искаше сама да постигне нещо в живота, не някой да я влачи против желанието ѝ и да задоволява сексуалните му прищевки.

Приятелката на Ана бе защитила веднъж жените от сорта на Невяна:

– Знаеш ли каква чудовищна цена плащат за това. Такива жени заслужават нещо по-добро, а не мъж, който да ги мами.

Ана презираше Данчо за това, което правеше с Невяна:

– Той е изманик и престъпник, който си играе с щастието и любовта на съпругата и децата си. Той е като някакво ненаситно животно, което посяга до всичко, което желае или може да се докопа. Данчо заслужава наказание.

Когато се появи на тържеството им, Ана осъзна, че наказва Невяна, а не Данчо. И въпреки всичко Ана искаше Данчо да се почувства застрашен, уплашен и измъчен, не от злобната му любовница, в която Ана се бе превърнала за него, а в жесток съдия на делата му.

Доставяше ѝ удоволствие да се наслади поне малко на мъчението му, но сгреши. Нарани Невяна, децата му и разби илюзията за щастие, в едно семейство.

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.