Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.

Бе 1740 г. Чарлз Уесли проповядваше в Ирландия. Веднъж бе нападнат от мъже, които бяха ядосани от посланието му.

Уесли успя да избяга в близката ферма, където жената на фермера го скри в къщата за мляко.

Когато тълпата разярени мъже пристигнаха във фермата. Жената успя да ги разсея с освежителни напитки.

Това ѝ даде възможност да каже на Уесли:

– Измъкни се през прозореца и се скрий при потока.

Чарлз успя да се измъкне, но преследвачите все още бяха наблизо.

Докато бе до водата, а опасността не бе го отминала Уесли реши:

– Ще се фокусирам върху Исус. Ще се скрия в Него. Само на Господа мога да се доверя. Той ще ме изведе безопасно от убежището ми.

Уесли падна на колене там край потока извика към Бога:

– Господи, не ме оставяй сам, все още ме подкрепяй и утешавай. Вярвам, че ще ми помогнеш. Покрий беззащитната ми глава под сянката на Твоето крило…..

Изведнъж Чарлз осъзна:

– Исус е всичко, от което се нуждая. Само в Него мога да намеря благодат, която покрива всичките ми грехове.

Думите, които той написа в този ден, станаха основата на неговия химн „Исус, Възлюбеният на душа ми“.

Уесли разбра как по време на ежедневния живот можем да станем заети и разсеяни. Но във всяка ситуация трябва да помним, че Исус ни обича и иска да има интимна връзка с нас.

Прекарвайте време с Исус. Слушайте гласа Му. Останете в Неговото присъствие. Без значение пред какво ще се изправите, можете да се скриете в Него! Той ви обича!

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Вървиш по пътя и гледаш хора навели глави. Всеки е обременени от грижи и проблеми.

Търсиш в тълпата щастливец, който се усмихва на всеки срещнат и обикновенно попадаш на някой луд или на човек, който не е на себе си.

И се питаш:

– Нима оптимистите в този свят свършиха?

И като казвам „оптимисти“ се сещам за леля Стела от наши вход.
Тази жена е вечно усмихната, добронамерена, готова винаги да помогне, да успокои и насърчи.

За нея казват:

– О, Стела ли? За нея всичко, всякога е само добро. Дори в едно петно намира светъл отенък.

– Невероятен човек е.

– Нима за нея няма болка, мъка или проблемите изобщо не я познават?

Колкото и да е странно тя е такава. Преди не знам каква е била, не съм я познавала.

Сега зная, че е християнка и посещава местната църква.

Като я погледнеш усещаш как от нея блика радост и много любов. И колкото и да си тъжен, огорчен, притеснен или смачкан от ежедневните си проблеми, не можеш да не ѝ се усмихнеш, когато я срещнеш.

Веднъж пред входа на блока се бяха събрали група мъже и жени, които събираха последните лъчи на есенното слънце.

Леля Стела ги приближи и весело ги поздрави:

– Добър ден!

Бай Гочо реши да предизвика възрастната жена и усмихвайки се иронично ѝ каза:

– Знаем, че си християнка и във всичко откриваш само доброто.

Леля Стела кимна, без да подозира нещо лошо.

Бай Гочо предвкусвайки победата си бързо изстреля въпроса си:

-И в сатана ли може да се намери нещо добро?

– Да, – усмихна се леля Стела. – Той е много трудолюбив …..

Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.