Иван Иванов бе диригент. Приемаха го с охота всички оркестри.

И защо?

Защото умееше да премахва страха и да дава на всеки музикант самочувствие.

Самият Иванов споделяше:

– За диригента в началото всичко изглежда естествено и лесно, но идва период на съмнения и несигурност. А точно това ни тласка да растем и узряваме. Разбираме по-дълбоко музиката и избягваме тривиалните неща.

Когато още бе „незрял“ той дирижираше две симфонии на Моцарт. Тогава усети, че много не му достига за да прави това. Почувства, че не е готов.

Чак в зрелостта си Иванов разбра „дълбочината на емоцията“ в музиката на Моцарт.

Той откри за себе си:

– Някои дълбини могат да бъдат достигнати само чрез опит. Без него всяка интерпретация е плитка и повърхностна.

Много християни не осъзнават колко е важно да си зрял. Не разбират, колко е важно да достигнеш до „нещата, които предстоят“. Те не се стремят към целта „на възвишения призив от Бог в Христос Исус“.

Няма значение къде точно се намирате по пътя си, важен е процеса на съзряване.

Отидете по-надълбоко.

Гошо коментираше в група от приятели:

– Ето Слави е добър музикант и може да приеме уменията си за даденост. Така може да се опре на минали постижения, без да полага максимални усилия.

– Да, но това може да доведе до небрежност, грешки и неизпипано изпълнение, – възрази Трифон.

– Всеки уважаван диригент може да признае опустошителните последици от това отношение, – подкрепи го Петко. – Той трябва да настоява за повече репетиции, особено за тези произведения, които оркестрантите познават много добре.

– Ясно е, че е негова отговорността да ги предпази от неангажирано изпълнение и минимални усилия при свиренето им, – усмихна се Валери.

– Той трябва да се старае да извлече максимума от своите музиканти и така се получават най-добрите изпълнения, – наблегна Жоро.

– За това най-добрите музиканти се упражняват непрекъснато, преглеждат и изучават парчета, които са свирили преди, подхождайки към всяко изпълнение, сякаш го свирят за първи път, – отбеляза Трифон.

– Този модел можем да въведем и в нашия духовен живот, – каза Христо. – За да останем победители, трябва да останем „силни в Господа“ и да облечем „пълното Божие въоръжение“.

– След като сме постигнали победа, лесно можем да се отпуснем и да станем уязвими, – допълни Максим.

– Какво, какво? – попита недоразбрал Гошо.

– Това означава да бъдем подготвени всеки ден, като се моли, изучаваме Библията, за да бъдем оборудван с „меча на Духа, който е Божието слово”. Нужно е ежедневно да търсим силата и помазанието на Духа и да упражняваме властта, която Бог ни е дал, – поясни Христо.

А Максим добави:

– Нека бъдем нащрек. Да стоим готови всекидневно, за да не бъдем слаби и безпомощни в трудни времена.

Павел Петров, въпреки младостта си, се чувстваше като опитен музикант.

Нетърпелив да напредне в кариерата си, той се концентрира върху трудната музика и важничеше като казваше:

– Основите са само за начинаещите.

Един от популярните тромпетисти в района Пепо, както го наричаха всички, го чу и му направи забележка:

– Основите са от съществено значение за напредъка и развитието. Те са важни не само за начинаещи, но и за опитните професионалисти.

Наблягайки на тази гледна точка, Пепо подчертаваше:

– Важно е загряването и практикуването на дълги тонове. Амбициозните музиканти трябва да практикуват бавни гами. Всеки трябва да се концентрира към ясно свирене с по-добър тон. Не пренебрегвай основите. За да напреднеш е нужно да забавиш темпото и да продължиш да се концентрираш върху основите.

Същите принципи се отнасят и за нашия духовен живот. Лесно можем да приемем за даденост основни неща, като четенето на Библията, и да забравим изучаването ѝ във всеки етап от живота ни. Ние трябва непрекъснато да копаем по-дълбоко в Словото, да го запомняме и да се молим.

Бог не Го е направил сложно. Просто трябва да Му се доверим с цялото си сърце и да не разчитаме на собственото си разбиране. Когато правим тези неща и Го признаваме, Той ни е обещал да направи пътищата ни прави.

Не пренебрегвайте основите. Те са ключове за избягване на грешки, оставане на правилния път и движение към зрялост.

Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.

Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.

Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.

– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.

– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.

– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.

– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.

– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.

– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.

– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.

– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.

– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.

– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.

– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.

– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.

– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.

Досьо си имаше всичко. Ако пожелаеше още нещо, имаше достатъчно пари, за да си го купи.

Едно не му достигаше. Искаше да ръководи оркестър.

Някой го посъветва:

– Наеми няколко музиканта и действай.

Досьо нае един за барабаните, два саксофониста и петима цигулари.

Когато застана пред новосформирания си оркестър очакваше да се случи нещо изключително.

Той не веднъж бе гледал как мъжът отпред само размахваше палката, а се лееше такава прекрасна музика.

В мечтите си бе виждал, как въодушевено размахва ръце, а публиката във възторг от изпълнението, възторжено ръкопляска.

Но не винаги става така, както го очакваме или мислим.

На първата репетиция Досьо толкова лошо дирижираше, че човекът на барабаните предложи:
– По-добре да си ходим и повече да не идваме. Под такова ръководене, никой не би могъл да изсвири нещо свястно.

– Нека не бързаме, – добави единият от саксофонистите, – на него му е за първи път. Надявам се, че има познание за музика и това, което иска да прави.

– Защо да си тръгваме? – усмихна се един от цигуларите. – Той добре ни плаща.

И останаха.

На следващата репетиция Досьо изобщо не можеше да влезе в такта.

Барабанистът се ядоса и започна оглушително да удря по бараните.

Досьо си запуши ушите, а след това извика:

– Спрете! Запазете за малко тишина.

След което новоизлюпеният диригент огледа музикантите, попита:

– Кой вдигаше толкова голям шум?