Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

Една стрида се оплакала на съседката си:
– Ако знаеш каква непоносима болка  дълбае вътре в мен. Чувствам, че в мен расте нещо тежко и кръгло. Не знам къде да отида!
– Хваля небесата и морето, че аз не чувствам никаква болка. Грешно е да се оплакваш. Аз имам отлично здраве, – самодоволно и надменно казала втората стрида.
По край тях пропълзял рак. Заслушал се в разговора на двете стриди и казал на тази, която от нищо не се оплаквала:
– Така е, здравето ти е отлично, но страданието поради, което търпи твоята съседка е перла с рядка красота.

Думата „любов“ може да означава много различни чувства.
Ние казваме, че обичаме новия си дом, обичаме да ходим на почивка край морето, обичаме сандвичи с мармалад, шоколад, ….., обичаме някои телевизионни предавания, но и че мъжът и жената се обичат.
Да обичаш съпруга си или съпругата си, не е същото като да обичаш сандвич със шунка.
Но най-голямата любов е любовта, с която ни обича Бог. Любов, която Той я е доказал на дело.
Не сте ли забелязали, че може да не забележите за любов, за която само са ви казали, но няма да се усъмните в любов, която е показана на дело.
В Библията е написано: „Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“.
Това е истинската любов! Ще откликнете ли на нея?

На хълм с изглед към морето в Аделаида, Австралия, има малка, но оригиналната дървена беседка с цилиндрична форма. Тя е малко студио, където архитект може да работи в спокойна атмосфера.
Известният архитект Макс Причард, който проектира къщи от стомана и стъкло, скоро ще отбележи 25-годишнината от своята професионална дейност. Много очакваха да изложи някой свой амбициозен проект. Въпреки това, дизайнерът създаде нещо напълно различно от предишните постройки. Той е построил малка дървена беседка.
Студиото се намира на горист хълм в близост до къщата на архитекта, представляващо бяла стоманена конструкция, монтирана на дебели черни кокили. Както е отбелязал самия автор, той е искал да направи ярък контраст между двете сгради.
Височината на кулите е 6 метра, а диаметър е само 3 метра. Макс Причард харесва затворените пространства. Там той напълно да се концентрираме, работи продуктивно или просто иска да бъде сам.
Вътре студиото е направено от дърво. За стена архитектът е използвал шперплат от бор, а за настилка – паркет от дъски на лиственица. Мебели, които можете да видите там са: са вградени рафтове, маса и два стола.

Един човек, рискувал живота си, за да спаси едно момче, което паднало във водовъртеж в морето.
Когато момчето дошло в съзнание казало:
– Благодаря ви, че ме спасихте и запазихте живота ми.
Мъжът погледнал момчето в очи и казал:
– Няма нищо. Главното е, твоят живот да се окаже достоен за спасението.

В живота си получаваме толкова много неща, но оценяваме ли ги? Не пилеем ли време, за да добием неща, които по-късно се оказва, че не са ни нужни?