Стефан и Антония стояха на прозореца. С тревога гледаха нарастващата тълпа, която ставаше все  по-шумна и агресивна.

– Съжалявам за това, –  каза печално Антония.

– Ти не си виновна за станалото. Никой не би могъл да го предвиди, – опита се да я успокои Стефан.

– Знам, че не трябва да се самосъжалявам, но и Филип …..

– Май не се разбираш много с бившия си приятел? – подхвърли съвсем сериозно Стефан.

До сега Антония не бе разговаряла със Стефан за Филип, но тъй като той бе объркал нещата, тя започна да обяснява:

– Не мога да разбера защо Филип толкова много ме мрази. Не съм го отблъснала, просто той ме изостави и то в момент, когато имах най-много нужда от подкрепа.

– Напълно го разбирам, – каза Стефан. – Ти си му като упрек в очите. Всеки път, когато те види, той си спомня колко подло и страхливо е постъпил спрямо теб.

Антония не бе мислила за Филип до сега по този начин, но в това, което казваше Стефан имаше смисъл.

– Това може би обяснява нещата, – каза Антония.

Стефан привдигна рамене.

– Никога не прощаваме на онези, които сме онеправдали, – завърши философски той.

Антония се усмихна на парадокса.  Стефан сложи ръка на рамото ѝ. Това беше жест на съпричастност и закрила.

– Предполагам, че Филип е постъпил така,не за да ти направи напук. Все пак информацията, която е предоставил на журналиста е с цел да иска нещо в замяна. Може би по-късно ще го използва, за да си вдигне рейтинга в службата

– Много е великодушно да гледаш на нещата от този ъгъл, – въздъхна Антония.

Независимо от това, което бе направил Филип или казал Стефан, Антония трябваше да поправи нещата, за да не се чувства гузна и виновна. Тя не бе от хората, които остават нещата просто така. Искаше да си върне доверието, което хората имаха в нея.

Влака спря на гарата. Той слезе бързо и докато се движеше между тълпата Радков си спомни за полученото съобщение от дъщеря си Соня:

„Поканила съм някои приятели за празника, намини, ако имаш възможност“.

Радков беше непрекъснато зает човек. Постоянно се обаждаше и обсъждаше въпроси с най- влиятелните финансови  фигури в страната и чужбина. Жена му бе катастрофирала и той потъна в работата си. след погребението рядко се срещаше и разговаряше с дъщеря си.

Беше празник. Така стана, че ангажимента му тази вечер бе отменен и на него съвсем не му се искаше да остане сам в апартамента.

За това извади телефона и реши да звънне на Соня.

– Соня, – каза Радков.

– Татко? – Соня бе изненадана. – Какво се е случило?

– Тази вечер е празник и съм свободен. Видях съобщението ти, ще сложиш ли още един прибор на масата?

От другия край на линията нищо не се чу. Радков предположи, че дъщеря му се двоуми.

„Навярно не ме е предвидила, – каза си Радков, – но сам съм си виновен. Колко пъти ме е канила, а аз все отказвам. А сега в последния момент…“

– Не се притеснявай, Соня. Напълно те разбирам, – каза спокойно Радков по телефона.

От другия край на линията се чу хлипане и той разбра, че тя плаче.

– Да, татко.

– Мога ли да дойда? – попита Радков притеснен.

– Разбира се, татко. Много ще се радвам да дойдеш.

Изведнъж Радков усети как го заля една благоговейна топлина.

Той бе пренебрегнал дъщеря си, но тя го прие и му прощаваше …..

Соколов бе решил да изясни добре нещата на младия Петрунов, така че той да не се самозалъгва и да храни напразни надежди, но не искаше нацяло да го обезкуражи.

– Когато бях студент по медицина – започна да разказва Соколов, – се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безгранична работоспособност. Лекарите му бяха открили диабет.

– Да чувал съм за нея като захарна болест, – каза Петрунов.

– Организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, – Соколово набързо обясни причините и симптомите на заболяването.

– Но днес това се лекува, – възрази Петрунов.

– Науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, по този начин краят само се отлагаше. След две-три години болният бе обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки.

– Никой ли не ви каза какво точно да направите? Нима не сте намерили някакъв изход?

– Тогава като студент и бъдещ лекар, тичах от един капацитет при друг. Изучавах всички книги и редки съчинения свързани със заболяването. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах един и същ отговор: „неизлечим“. От тогава ненавиждам тази дума.

– Жестоко е, безпомощно да наблюдаваш смъртта на човека, когото обичаш, напълно мога да ви разбера, – въздъхна Петрунов.

– Почина три месеца преди да се дипломирам, – сведе поглед Соколов.

– Доста печален край, – сбърчи чело Петрунов.

– Няколко седмици по-късно чух доклада на един от нашите водещи фармаколози, който каза, че в лабораториите на някои страни са извършени доста успешни опити за откриването на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета. И ето сега след толкова години диабетът е „победена“ болест.

– Ако по онова време имахте неколкостотин грама от препарата, баща ви нямаше да умре или поне щяхте да вярвате в неговото оздравяване, – развълнувано добави Петрунов.

– Сега разбирате ли моето раздразнение и непримиримост, щом някой произнесе думата „неизлечима“? – Соколов тупна с длан по масата. – Денем и нощем мечтаех да изнамеря някакво средство, което да помага на хора с това заболяване. Сифилисът вече се лекува, въпреки че  преди това е бил също „неизлечимо“ заболяване.

– Искате да кажете, – изкашля се нервно Петрунов, – че Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечими“ болести?

– Да! Болестта, от която са починали, по тяхното време „все още е била неизлечима“, можем да кажем, че са умрели твърде рано, – засмя се Соколов. – Всеки ден дарява лекарите, с нови и неочаквани изходи за едно или друго заболяване, които вчера са били немислими!

Петрунов го гледаше смаяно.

– Ето защо всеки път, – продължи разясненията си Соколов, – когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива. Не знам средството на утрешния или на по-следващия ден, но имам надежда. Навярно ще го открия аз или някой друг и то в последния миг от живота на този човек.

– Всичко е възможно, – сви рамене Петрунов. – дори невъзможното.

– Така е, – съгласи се Соколов, – защото там, където пред медицината днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нови. Ако науката не може да помогне, разчитаме на някакво чудо.

– В медицината се случват чудеса,  – съгласи се Петрунов.

– Понякога дори можем да ги предизвикаме! – очите на Соколов искряха възторжено. – Повярвайте ми, не бих измъчвал приятелката ви с толкова тежки процедури и продължително лечение, ако не се надявах на нейното подобрение и оздравяване? Случаят е тежък, признавам това. Отдавна не ми се е случвало, да не мога да напредвам толкова бързо, колкото би ми се искало. И все пак, няма да я изоставя.

– Аз също, – в очите на Петрунов проблесна слаба надежда.

На изложбата Cebit, която ще се открие на 16 март в Хановер, ще бъде представена нова разработка на специалисти от Саарскя университет – iSkin.
Чрез него можете да управлявате мобилните си телефони и друга портативна техника с помощта на чувствителни към натиск сензори.
В качеството на подложки се използват силиконови стикери. Те лесно могат да бъдат прикрепени към кожата и се използва като пулт с дистанционно управление.
Стикерите могат да бъдат различни по размер и форма.
В момента те са свързани към компютър с кабел, но в бъдеще ще бъдат разработени такива, които могат да предават сигнали към мобилните устройства без проводник.

Изморени ли сте? Вие сте уморени, защото сте работили много. В края на деня, сте като износени части на машина и сте изчерпали цялата си енергия. Това е съвсем естествено Вие сте човешко същество.

Силата ви е ограничен. Божията сила е неограничена. Издръжливостта ви има край, но Божията е безкрайна. Вашата работоспособност е изчерпаем, затова вие сте изразходени докрай! Но Божията сила е неизчерпаема. Бог никога не се уморява.

Един от най-известните християни от 19 век е Хъдсън Тейлър. Той е бил мисионер в Китай, бил е духовен гигант и прекрасен човек. В старостта си, той загубил здравето си и станал много слаб. Тогава написал писмо до приятеля си, в което се казва следното: „Аз съм толкова слаб, че вече не мога да работя, да поучавам,  да чете Библията. Дори не мога да се моля. За това се оставам в ръцете на Бога, като малко дете с доверие. “

Понякога в живота започваш да се чувстваш толкова слаб, че дори не можеш да се молиш, да четеш Библията и да я изучаваш. Не ти стигат силите да работиш или да правиш каквото и да е. Какво правиш в такива моменти? Можеш да почиваш в прегръдката на Господа като малко дете и да Му се довериш.

Слабостта всъщност може да бъде нещо добро в живота ти, ако тя те кара да зависиш от Бога.

Това е парадокс, колкото повече си слаб и немощен, толкова повече ще зависиш от Бога. А колкото повече зависиш от Бога, толкова по-силен ставаш.