Вердюн Хейс, жител на Северен Девън, подобрил рекорда на Великобритания в една от най-необичайните сфери.

Хейс скочил с парашут от височина 3 км и станал най-стария британец, който изобщо се е осмелил да направи това.

След успешното приземяване Вердюн казал, че ако ми бъде позволено, той би повторил скока си.

– В действителност, аз исках да направя това преди десет години, но ме разубедиха, – каза Хейс. –  И все пак, аз реших, че на стотния ми рожден ден със сигурност ще направя скока.

Преди скока стария рекордьор изглеждал уверено, но това съвсем не можело да се каже за семейството му.

– Коленете ми се подгъваха, – призна си Лин Татерсал, дъщеря на Вердюн. – Имах чаша горещ шоколад, но в този момент реално ми се искаше нещо по-силно.

Когато жената му позволи това.

Жените все по-често се оплакват, че не могат да намерят истински мъж. Но те просто не могат да дадат възможност на мъжете да имат предимство пред тях. В края на краищата, модерна жена е привикнала всичко да решава сама и не може да допусне някой да я командва.

Но понякога сценария на нашите родители се намесва в живота ни. Ако в семейството на мъжа за всичко е отговаряла майка му, децата веднага отивали за помощ при нея и без нейното съгласие нищо не се решавало самостоятелно, то и в своето семейство, такъв мъж без колебание ще отдаде лидерството на съпругата си.

Жени от патриархални семейства, ще се съгласят с ръководството на съпруга без колебание.

Какво да се прави, ако жена свикнала да решава всичко сама за себе си, привикнала да бъде капитан, а не помощник?  Много често тези жени по-късно се женят, защото не могат да намерят „точния мъж“.

Проблема не е в това, че няма наблизо достойни мъже, а просто защото жените не могат да допуснат, някой да доминира над тях.

Психолозите смятат, че в този случай жената трябва да започне да дава път на мъжа и постепенно да делегира някои лидерски отговорности към партньора си. Само тогава тя ще се почувства като истинска жена. Тя не трябва да се огорчава и да си мисли, че от този момент става подчинена.

Време е да включи женската мъдрост и са си спомни, че „шията управлява главата“. Ако жената често си спомня това и умело го прилага, това ще помогне да се избегнат множество конфликти в семейния живот, а брака ще бъде дълъг и щастлив.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….

Домашните любимци са интересни, с тях не можеш да скучаеш.

На Йони му донесоха папагал, неговите предишни собственици се бяха отказали от него.

Котаракът Манчо изобщо не се заинтересува от новото попълнение. За него папагалът не представляваше апетитно ястие, защото не миришеше на Whiskas, любимата му храна.

Птицата през цялото време крещеше. Това не беше само чирикане, а противен писък. Трудно бе и на Манчо да понася тези пронизителни звуци.

Когато папагалът започнеше „концерта“ си, котаракът заставаше пред клетката, гледаше право в очите на нещастния певец и нервно, оголвайки зъби, недоволстваше.

Папагалът осъзнавайки, че е на високо и е защитен от клетката, въпреки заплахите, плюеше наоколо.

Манчо чакаше моментът на отмъщението си. И той не се забави.

Веднъж клетката бе свалена на пода, за да се разчистят наоколо паяжините и натрупания прах.

И ето какво се случи.

Котаракът скочи върху клетката отгоре, така че той се оказа над папагала. Какво унижение за семейния кресливец.

Всички момичета са станали машинописки. Те са неразделни с телефоните си и неотклонно са забили погледите си в тях. Свързани са в мрежата по всяко време.

Щом се появи свободна минута, ръката им се протяга към телефона.

Известия за съобщения, лайкове, ….това непрекъснато ги държи под напрежение, отвлича вниманието им в режим на нон стоп.

Проблема е в това че е лишило всички девойки от моментите, в които могат да се спрат, да помислят, и да поразмишляват над това: Правилно ли живея? На къде отивам?