Жеко бе сериозно притеснен:

– Казах „да“ вместо „не“ и това обърка всичко.

Димо изгледа изпитателно съученика си и го накара, да се поразмисли:

– Знаеш как да ядосаш майка си, а не си ли се замислял понякога, да ѝ кажеш друго така, че да ти се размине?

Жеко започна да се оправдава:

– Някои думи считаме за мъдри, а други за глупави. Как да реша кои какви са?

– Баща ми непрекъснато повтаря: “ Чети книги, за да знаеш как да се изразяваш. Учи, за да успееш“, – усмихна се Димо, – но да бъдем наистина мъдри, е необходимо да търсим мъдрост от Този, Който я е създал.

Димо се почеса по главата и продължи с разсъжденията си на глас:

– Божията мъдрост е безкрайна и често неразбираема за нас, но колкото повече време сме с нея, толкова повече тя открехва тайните си за нас.

– Божията мъдрост, – повтори като ехо Жеко.

– Чрез нея придобиваме мир, неразбираем за мнозина, – подчерта Димо, – а това ни дава възможност да владеем емоциите и думите си.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Стефан реши да си направи експеримент. Той реши да провери днешната култура и твърденията на мнозина край него:

– Днес повече от всякога е лесно и удобно, един вярващ да загуби фокуса си върху Бога.

Стефан включи думата „Бог“ в популярна търсачка.

Отговорите бяха изненадващи.

Той получи близки до сайтовете за „секс“. Освен изброените хиляди за религия и духовност имаше хиляди за филми, стотици за съвети в дома и градината….

И тези цифри нарастваха експоненциално.

– Ние сме само на едно кликване с мишката от безброй връзки, – каза си Стефан, – уеб страници и чат стаи, които определят Бог, предефинират Го, преработват Го в нашия собствен образ или Го обясняват напълно. И всичко това е толкова близко до нас.

Стефан тръсна глава и продължи:

– По-важно от всякога е да останем фокусирани върху истинския Бог и Неговия Син, Исус Христос. Не можем да позволим да бъдем отклонени от лъжи или изкушения, които ще се окажат разрушителни за нашата вяра.

Как да „поправяме мислите си“ и това, което „гледат очите ни“?

„Затова, свети братя, които участвате в небесното призвание, насочете мислите си към Исус, апостола и първосвещеника, когото изповядваме, нека насочим очите си към Исус, началника и усъвършенствателя на нашата вяра“.

Старата поговорка е вярна, че очите са прозорец към душата.

И така, какви неща ще допуснат очите ви в душата ви днес? Това е ваше решение.

Трябва да бъдете силни и самодисциплинирани.

Не оставяйте очите ви да ви водят там, където всъщност не искате да отидете.

Около полузамръзналото езеро се събраха животни и птици.

– Днес ще съдим Декември, – важно съобщаваше на всички враната.

Совата потропа с една пръчка по близкото дърво и извика:

– Тишина. Моля да се изказвате един след друг.

Всички се умълчаха.

Първа взе думата черната врана:

– Декември съкрати деня, а нощта направи прекалено дълга.

Повечето извисиха глас:

– Така е.

А враната продължи:

– Едва се е съмнало и започва да се стъмва. Не мога да си хвана червейчета. Не ги виждам. Така ще умра от глад. Кой е съгласен Декември да се промени?

– Всички, – завикаха мнозина.

Изправи се бухалът и всички млъкнаха. Знаеха, че е мъдра птица и решиха да чуят какво ще каже.

– Аз съм против, – наблегна на думите си бухалът.

Чу се ропот, шум от криле и ръмжене, но това не стресна възпротивилият се и той продължи:

– Аз работя нощем. Това, че нощта е дълга напълно ме устройва.

Лисицата се почеса зад тила и умилкващо занарежда:

– През декември е скучно в гората. Нищо интересно не се случва. Където и да погледнеш, всичко наоколо ти навява тъга. Нима ще осъдим Декември , че намалява скуката?

Някои от животните се замислиха, но други пак завикаха:

– Всички, всички ….

– Каква скука, – провикна се изплувалата треска от езерото, – аз се готвя за сватба. Имам настроение и голям апетит. С вас не съм съгласна.

Враната се повъртя и рече:

– Снегът през декември е много лош. Измъчи ни. Кое е съгласен през Декември снегът да изчезне.

Хор от животни се отзова:

– Всички, всички, …

Глухарят подаде глава от снега и се възпротиви:

– В снега се спи добре. Скрито е, топло и меко е. Нека Декември да не се променя.

Едни негодуваха, други се противяха, а накрая решиха:

– Така или иначе този месец ще свърши. Не можем да го махнем от годината. Нека се разпростира, както си може.

В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.