Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Холандецът Томи Клейн обича да кара велосипед, но бил много разочарован от състоянието на крайбрежната ивица.
Никой не се заемал да очисти огромното количество насъбрал се боклук. Младежът решил този проблем по свой начин.
Всяка сутрин той се събуждал 30 минути по-рано, за да напълни един чувал с боклук.
Публикувал снимки в Facebook, на които показал състоянието на крайбрежната ивица и как тя се променя, когато събираш по един чувал с боклук  всяка сутрин и получил помощ от 180 човека.
Когато участакът бил очистен, даже една птица си свила гнездо в него.
Нека да вземем пример от този човек! Той е започнал промяната по правилния начин, като е започнал със себе си. Не е чакал някой друг да почисти.
Всички знаем колко боклук има по улиците и парковете, горите и край бреговете на водоемите, те чакат нас да ги почистим. Не се осланяйте на мисълта, че има хора за тази работа.
Именно ти си човекът, който трябва да направи това!

Един владетел повикал всички свои приближени. Когато те пристигнали, той им показал голяма и красива перла и настоял всеки да назове цената ѝ.
Първият я оценил:
– 40 торби злато.
Владетелят му казал:
– Ще я счупи.
Човекът паднал на колене и помолил:
– Не бива да се унищожава такава скъпоценност, това ще ощети хазната ви.
Владетелят го наградил с халат.
Следващият също искал да получи награда, за това оценил перлата за половин царство. След като владетелят поискал да я счупи, този човек му казал:
– Не бива да се унищожава такава красота – и съответно получил награда.
Така почти всички присъстващи получили награда.
Дошъл ред на синът на владетелят. На поставеният въпрос за цената младежът отговорил:
– Цената ѝ е много по-голяма, отколкото мога да предложа.
– Тогава я разбий, – казал владетелят.
Малдежът хвърлил перлата и тя се разбила на парчета.
Всички се разкрещяли, че това може да направи само този, който не е верен на господаря си.
На което синът отговорил:
– Мислите се за много мъдри, но на владетелят е по-скъпоценна искреността на поданиците му, отколкото всяко бижу. И когато вие отказвахте да се разбие перлата, вие мислихте не за цеността ѝ, а за подаръците, които ще получите.
Всички присъстващи навели глави и се покаяли.

Доктор Лечев беше по-голям от Асен поне с двадесет години. Когато се срещнеха пред блока винаги се поздравяваха. Почти нищо не знаеха един за друг.

Днес докторът видя оклюмалата физиономия на Асен и го заговори. Той бе чул през какво минава младият човек. Може ли да затвориш устата на хората?

– Още не съм оглупял от старост и знам как стават тези неща, – каза той. – Ще ти разкажа една история от живота си, в която има послание.

Асен го изгледа изненадано, но кимна с глава и каза:

– Добре.

– Когато с Маги се преместихме тук, току що бях приключил стажа си в болницата. Бях по-млад от теб. Обичах медицината и изгарях от нетърпение да започна практика. Маги много искаше да имаме деца. Тя търпеливо изчака да свърши стажа ми, но аз исках да градя кариера. Тогава се появи синът ни.

– Дечко ли? –  попита Асен.

– Не, – отговори Лечев. – Дани се роди в неделя, в четири часа сутринта. Ти не го познаваш. Роди се много преди Дечко. Дани беше прекрасно дете, обичах го много, но го виждах за много малко време, само вечер, няколко пъти в седмицата. Понякога му четях приказки, преди да заспи, а в неделя двамата играехме заедно в парка.

И той посочи към парка, който двамата добре познаваха.

– Работех много до късно. Обичах го, но бях много зает. Имах претоварена програма и прекалено много отговорности

– Разбирам, – поклати тъжно глава Асен.

– Маги искаше да имаме и други деца, но аз казах  – не. Все още изплащахме някакви заеми, а бях и прекалено много заангажиран.. На нея това не ѝ харесваше, но се примири.

Лечев наведе глава.

– Дани почина на три години. Ракът го унищожи за кратко време. – Асен прочете в очите му много болка. – Не бих искал да се връщам към тези спомени, това дете не заслужаваше да преживее такова нещо.

Докторът изведнъж млъкна. Когато продължи, гласът му звучеше глухо:

– Ако Дани не беше починал, никога нямаше да имам Дечко. Сега Дани е само спомен, а животът на Дечко познавам от самото му начало до сега. Бях през всичките тези години по-близко до него и за това проследих растежа и възмъжаването му.

– Не разбирам, докторе, защо ми разказвате, всичко това?

Лечев постави ръката си на рамото на Асен и се взря в очите на младежа.

– Лошите неща, които се случват в живота, не са вечни, нито са лишени от надежда. След всичко преживяно, мен ме очакваше Дечко. И за теб има нещо специално, само трябва да вярваш.

– Отдавна не съм ходил на църква, – призна си Асен.

– Това помага, но на теб ти трябва и друго нещо.

– Какво? – погледна с очакване Асен.

– Желанието да оцелееш.

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.