Един младеж вървеше по улицата и се опитваше да разкаже на хората, кой е Исус Христос и какво, Той е направил за тях.
Едни го отминаваха с безразличие, други махаха с ръка:
– Не ми се слушат глупости.
Един човек се спря и се усмихна на младежа:
– Аз зная за вашия Исус! – заяви твърдо мъжът. – Той е бил юдеин, а после е станал християнин, за това са го и разпънали …
Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.
Той често я потупваше по рамото и казваше:
– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.
– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.
Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:
– Боже, пази ги.
След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.
Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.
На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.
Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.
Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:
– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.
Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.
След това се обърна към полицая и високо каза:
– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.
Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:
– Слава на Бога.
Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.
Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.
Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.
Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.
Някой се развика:
– Вътре е заредена бомба.
Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.
– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.
Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.
– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.
– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.
Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.
Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …
– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.
– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.
– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.
– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.
– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.
Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.
Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.
– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……
Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.
Майка му беше във водата и го подканяше:
– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.
Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.
– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.
Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.
Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:
– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му е толкова трудно.
Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.
Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.
Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.
Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.
– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.
– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.
Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:
– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?
– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.
– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.
Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.
Младежът започна да се чувства по-самоуверен. Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.
„Хората, разбира се! Дойде ми до гуша от тях. Идва ми да отида някъде далече, където няма никой. ….. Как може кучетата и съседите да са толкова несъобразителни. За животните как да е, но нали си имат стопани!“
Навярно сте чували такива и подобни реплики край себе си.
Но всъщност кой точно ни разгневява?
Навярно повечето от вас ще кажат: „Глупавите и егоцентрични действия на другите хора ме вбесяват“.
Наистина ли външните събития ви разстройват? Когато се ядосате на някого, вие автоматично го превръщате в причина за вашите чувства. Обикновено в такива случаи казвате: „Дразниш ме! Ходиш ми по нервите“.
Това, че другите ви разгневяват, не е вярно. И ще ви го докажа.
Нахален младеж може да ви прережда на опашката в магазина. Продавач може да ви пробута „негодна“ стока. „Приятел“ може да ви „прецака“ и да не ви даде дължимото от обща бизнес сделка…..
Няма значение колко несправедливи и ужасни ви изглеждат другите хора, те не могат да ви разстроят и ядосат.
Горчивата истина е, че вие сте този, който „твори“ яда, който изпитвате. Не, това не са глупости. Самото действие може и да не ви повлияе, колкото и обидно да изглежда. Всичко зависи от това, каква насока на мислите си ще дадете.
Вашите чувства са резултат от значението, което приписвате на случилото се. Ако приемете по-спокойно нещата, ще можете да намерите и правилния изход от случая.