Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……

В една тъмна нощ Васко караше автомобила си. Колата се занесе настрани, а Васил беше изхвърлен от седалката.

След 12 часа лекарите обявиха, че 18 годишният младеж не е могъл да се справи с многобройните си наранявания.

Това бе голяма загуба за неговите близки.

Васко беше спортист, герой за малката си сестра и отдушник за майка си. На сестра му Сара и майка му Юлия им бе трудно да се сбогуват с Васко. Това беше тежка мъка, която щеше да ги съпровожда през целия им живот.

Но веднъж се случи нещо изумително.

Майка му си спомни, че когато Васко бе жив казваше:

– Искам да стана донор за органи, в случай, че се случи нещо със мен.

Това негово желание бе изпълнено.

На Елена Найденова присадиха бъбрек и панкреас от него.

Лекарите казваха за нея:

– На Елена не ѝ остава много време.

Но благодарение на трансплантацията, те все още е жива.

Измина една година. Сара и Юлия бяха отишли на гроба на Васко. По същото време Елена минаваше наблизо с мъжа си и му предложи:

– Нека да идем на гроба на Васко.

Когато Юлия видя Елена да приближава гроба на сина ѝ, майчиното ѝ сърце трепна. Тя разбра, коя е тази жена.

Юлия и Елена се прегърнаха.

– Той е моя герой, – каза Елена като погледна към гроба на Васко. – Благодарна съм му, че ми подари още живот.

Един младеж попитал учителя си:

– Учителю, ти каза, че ако разбера кой съм, ще стана мъдър. Но как да направя това?

– Първо, отнеми на хората правото, да решават кой си ти.

– Но как ще стане това?

– Един ще ти каже, че си лош, ще му повярваш и ще се разстроиш. Друг ще ти каже, че си добър и ти ще се зарадваш. Ще те хвалят и ругаят, ще вярват в теб и ще те предават. Докато имат право да решават кой си ти, няма да откриеш себе си. За това вземи това право от тях.

Младеж се разхождаше в гората. Там го спря бездомно коте. То цялото бе мокро. Отърка се у краката на младежа и го последва.

Младият човек си помисли:

„Сигурно някой го е изхвърлил в гората“.

А котето вървеше неотлъчно след него.

– Не мога да го оставя тук само, – каза младежът, взе го и го занесе в колата си.

Когато котето се настани на коленете му, започна да мърка, изразявайки своята признателност и любов към младия човек.

По пътя младежът спря при ветеринара, за да бъде прегледан новият му приятел. Там младият човек се запозна с най-лесния начин, по който да отърве котето от бълхи.

Ветеринарът предупреди младежът:

– Няколко дни трябва да го държите на топло.

Котето почистено и сухо следваше навсякъде своя нов стопанин. То веднага си намери място в колата, където му харесваше най-много.

Младежът се прибра с котето у дома и му каза строго:

– Повече никакви разходки в гората. Сега там е мокро и студено.

Котето се сви на кълбо в скута на новия си стопанин и доволно замърка.

То свикна много бързо в дома на младежа.

Котето много обичаше да седи на прозореца в новия си дом. Това бе мястото, където го бяха приютили и го бяха дарили с внимание и любов.

Един младеж вървеше по улицата и се опитваше да разкаже на хората, кой е Исус Христос и какво, Той е направил за тях.

Едни го отминаваха с безразличие, други махаха с ръка:

– Не ми се слушат глупости.

Един човек се спря и се усмихна на младежа:

– Аз зная за вашия Исус! – заяви твърдо мъжът. – Той е бил юдеин, а после е станал християнин, за това са го и разпънали …