Война и мир два свята, които толкова често се преплитат помежду си.

Трудно е да се отговори еднозначно, дали времето може напълно да заличи следите от войните.

Въпреки, че танковете на практика са станали част от пейзажа, при вида на ръждясалите корпуси възникват мисли за миналите сражение и за тези, който не са успели да доживеят до победата.

Такива изоставени танкове могат да се видят в различи страни на света.

Има японски „експонати“ сражавали се срещу американските машини, немски забравени на полята в Източна Европа, а има и такива които са намерили покой в Русия.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Поседнете малко. Нека тишината ви обгърне. Това е единствения начин да осъзнаете живота си и всичко в него.

Ние се разсейваме не просто от работите си, а от чудесата в живота край нас.

Седнете спокойно, поне няколко минути и се огледайте наоколо.

Наблюдавайте как пада светлината. Помислете за хората около вас.

Внимавайте за собствените си мисли и усещания.

Усетете красотата край вас и това, че сте живи.

Посветете живота си на това, да дарявате радост, мир и любов на околните и животът ви ще бъде пълноценен.

Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.