Тя бе малка църква. Намираше е на хълма близо до града.

От известно време вярващите в тази църква се бореха с един сериозен въпрос:

– Как Бог иска да се грижим за бедните и отхвърлените хора, които срещаме през седмицата и особено в неделя, когато в църквата има богослужение?

Причина за това бе Мильо, бездомен алкохолик, който идваше на църква всяка неделя. Когато го виждаха, тъй като постоянно миришеше на алкохол, хората се отдръпваха инстинктивно от него.

Една неделя Едуард не се стърпя и попита:

– Какво да правим с него? Нали и той е Божие дете, което е дошло в Божия дом?

– С Христова любов да го приемем или да се притесняваме, че присъствието му ще отблъсне някои хора от службите? – смутено продължи с въпросите Любо.

– Тези въпроси са важни и за мен, – обади се Камен. – Ето аз служа в църквата и смятам, че съм отговорен да вземам правилните решение.

– Но кое е правилното? – Наско крачеше напред назад неспокойно.

Тогава се обади пастирът на църквата:

– Какво би направил Христос в ситуация като тази? Убеден съм, че Той би посрещнал с милост и много любов този човек в църквата. Та нали и аз съм грешник приет от него, както е Мильо?

Всички останали го погледнаха с радост в очите.

– Да, да, наистина така трябва да постъпва всеки от нас, – изрази мислите на останалите на глас Любо.

– Всеки ден се моля Святият Дух, – въздъхна пастирът, – да ни бъде водач и да ни открива как правилно да постъпваме с всички около нас.

– Нека Бог да ни помогне да бъдем милостиви към Неговите деца, – каза Мария. – Нуждаем се от Неговата помощ, за да се грижим за тези, които ние трудно да обичаме.

– Кого Исус би върнал от църквата? – засмя се Стефан.

И всички бяха съгласни, че много хора могат да им бъдат неприятни, но Исус обича всеки един човек, независимо от положението му в обществото и те трябва да следват примерът Му.

Музиката гърмеше от съседния апартамент. Изобщо не можеше да се спи, а сутринта всички отиваме на работа и трябва да сме отпочинали.

– Маноле, – каза Лиляна на съпруга си, – иди, поговори с тях и ги помоли да намалят звука на радиоуредбите си, минава вече 22 часа.

Той отиде, но го срещнаха с подигравки и тръшнаха вратата пред него, а музиката изобщо не намалиха. Докато се прибираше Манол се ядосваше на неразумното им поведение.

На другата сутрин той се приготви да напише гневно писмо до управата, че не спират да тормозят цялата улица със шума си, който създават с тяхната компания.

Но изведнъж Манол си спомни за радостта на хората, с които се чувстваше страхотно. Представи си прекрасните си деца и внуци. Пред очите му започнаха да преминават множеството благословения, с които Бог бе изпълнил неговия живот и този на близките му.

Само за няколко секунди всички неприятни емоции се изпариха.

През следващите няколко часа Манол усещаше как гнева напира, но той отново си спомняше колко благ към него е бил Бог и лошите мисли отминаваха.

Манол започна да разбира все по-ясно на какво иска да го научи Бог.

„Трябва да държа здраво всичко, което е истинно, честно, праведно, любезно и благодатно, – помисли си Манол, – защото ако го правя гневът, злобата и грехът ще бягат от мен. Ще имам живот изпълнен с мир такъв, за какъвто копнеем всички“.

Когато сме гневни, можем да намерим мир, като си припомним всички Божии благословение, които сме получили даром.

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.

Миналата седмица Зоя бе поканена от дългогодишната си приятелка Славка на вечеря. Дружбата между двете от година на година ставаше все по-крепка.

Вечерта бе тиха и ясна. Безброй звезди мигаха по местата си, а топъл ветрец развяваше косите им. Те седяха на терасата на един малък ресторант и споделяха спокойно мислите си.

– В последно време осъзнавам, че и двете се намираме в своята житейска есен, – каза Славка. – Това ме натъжава, защото по-голямата част от живота ми е минала.

– Когато гледам красивия танц на жълтите листа, които падат от дърветата, – възторжено поде Зоя, – виждам как в нежния си полет към земята отразяват слънчевите лъчи по неповторим начин. Есента е любимият ми сезон.

Славка я погледна изненадано и извика:

– Ти си луда. Във всичко виждаш красота и нежност.

Зоя се засмя:

– Идва време, когато листата трябва да окапят. Бог има план за цялото Свое творение, както за природата, така и за нас, хората. За това съм спокойна за своята есен

– Есента винаги ми е навявала само тъга, – тъжно каза Славка.

– Животът ми е в най-красивия сезон, – тихо каза Зоя. – В него радостта и тъгата се преплитат като нишки в пъстър килим. Бог има планове за нас, за това нека се успокоим, да замълчим и да се вслушаме в Неговия глас. Можем напълно да Му се доверим.

– Кой знае точното време за всяко нещо? И ще бъде ли със нас, когато се страхуваме? – попита Славка.

– Нека намерим утеха в Божиите обещания, – Зоя прегърна приятелката си. – Да му благодарим за красотата на творението Му, за красивите сезони в нашия живот. Нека възложим страховете си на Него и да бъдем уверени, че Той ще ни даде сила и ще ни привдигне.

– Да, така е, – съгласи се накрая Славка. – Бог е с нас през всичките сезони на нашия живот. Няма да се страхувам вече за бъдещето си.

Успокоение и мир настъпи в душата на Славка, а лицето на Зоя излъчваше радост и искрена любов.

Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.