Нощ. Часовникът отброи точно дванадесет удара. Митко още не си бе легнал. Той седеше на фотьойла в хола. Луната любопитно надзърташе през прозореца и осветяваше слабо част от стаята.

Митко бе стабилен мъж. Женен с две деца и предана съпруга, но тази нощ нещо го караше да седи в полумрака и да разсъждава.

– Никога до сега не съм разбирал ясно, какъв драгоценен подарък получавам при настъпването на всеки нов ден, – каза си той. – И това не зависи от възрастта, образованието, семейното ми положение, работата или килограмите ми.

Митко стана и се поразходи из стаята. По навик бръкна в джобовете на панталоните си и продължи да изказва мислите си на глас:

–  Точно секунда след полунощ, за всеки нов ден от живота си, получавам 1440 непокътнати, ценни минути, които да изразходвам. Как ще ги употребя, зависи изцяло от мен! Времето е безплатно, но е безценно!

Той доближи до прозореца и погледна навън. Луната бе осветила парка и улицата пред тях.

– Какво мога да направя за тези минути? Да одумвам някого, да се ядосвам, да гледам телевизия цял ден, да чета книга или да изляза на разходка. Каква привилегия само! Сам трябва да избирам, къде да инвестирам този щедър дар.

Митко неспокойно закрачи из стаята, като уловен в клетка звяр.

– В състояние съм да се смея, да плача, да се оплаквам, да се радвам, да бъда позитивен или негативен, да се огорчавам или насърчавам. Но тези 1440 единици време не принадлежат на никого другиго, те са мои.

Той се замисли дълбоко за основните си ежедневни задължения:

– Работя, но аз определям как ще правя това. Мога да мразя всяка минута прекарана на работното място, особено ако дейностите, които извършвам са ми неприятни. А защо пък да не поклюкарствам за колегите си, когато не са край мен?! Или да поцъкам на компютъра, нали шефа не вижда. А някой ще забележи ли, ако се изнижа по-рано? Но аз съм на това работно място, за да бъда благословение за другите и да разкривам Божия действие в моя живот.

Лицето му се озари от усмивка.

– Не трябва да забравям и възрастните си родители. А децата и те търсят моето внимание…… Ох, пак трябва да изхвърля онзи гаден боклук, – сети се Митко и лицето му помръкна.

Но това бе само за кратко време. Той вдигна глава и решително заяви:

– Не с огорчение и неприязън трябва да пристъпвам към ежедневните си задължения, а с търпение, любов и радост. Тогава тези 1440 минути ще имат смисъл и напълно ще съответстват на изискванията към мен от Бога.

Ханука. Евреите празнуваха победата си над сирийския диктатор Антиох Епифан.

По това време Израел се бореше с десетки хиляди ужасно неточни ракети, които нямаха направляваща система след изстрелването им. Така тези ракети можеха да попаднат и сред мирно население, ако не бяха правилно насочени.

ХАМАС използва една от противотанковите си ракети, които бяха руско производство.

Автобусът беше пълен с 50 тийнейджъри, войници от Израелски отбранителни сили, скоро попълнили редовете на Израелската армия. Те нямаха представа, че след минута в автобусът им ще настане ад.

Младежите пееха известна песен на Ханука, която говореше за чудесата, които се случваха, когато Бог защитава Израел:

За чудесата и избавлението,
за храбростта и спасението
и за войните,
които Ти води за нашите бащи,
в техните дни, по това време.

Те смело прогласяваха:

– Ерусалим, нашата столица, сърцето на Израел.

След няколко минути те слязоха от автобуса. И когато стъпи на земята и последният младеж, ракетата на ХАМАС удари автобуса. Огнено кълбо обви колата и я възпламени.

Един от войниците, който бе близо до автобуса, получи сериозни наранявания.
За щастие лекарите, които дойдоха по-късно, заявиха:

– Очакваме, че той ще оживее.

Останалите младежи гледаха горящия автобус и още не можеха да възприемат чудното си избавление.

– Ако бяхме във автобуса по това време, щяхме да бъдем мъртви, – все още не отърсил се от шока промълви един от войниците.

– Или сериозно обгорели, – добави друг.

Ситуацията все още бе напрегната. Израел и ХАМАС се споразумяваха за прекратяване на огъня.

Крайбрежната въздух смесен с пустинната горещина нахлу през прозореца на апартамент, намиращ се на втория етаж. Хасан седеше на пода и бе отворил лаптопа си.

Неговите родители, братя и сестри не бяха в къщи, но въпреки всичко 18 годишният мюсюлманин не смееше да увеличи звука на лаптопа си. На екрана на електронното му устройство някой разказваше за Христос.

Беше обяд. По високоговорителя на джамията призоваваха мюсюлманите  за молитва. Временно това заглуши говорителя на екрана.

Когато свърши призивът за молитва Хасан чу човекът от лаптопа му да казва:

– …. Исус беше с Бога при Сътворението на света. Творецът принесе в жертва Сина Си, Който възкръсна от мъртвите. Така Той направи възможно Спасението от греха ….

Няколко месеца Хасан тайно гледаше тези предавания. Той бе сигурен, че говорителят казва истината. Аргументите му бяха много добри. Хасан бе разбрал, че Исус е повече от пророк.

– Явно християнството не е идва от неверния Запад, както са ме учили, – каза си Хасан. – Ето и човекът каза, че се е зародило в арабски район.

– Словото на Христос е започнало и се е разпространило в Средиземноморските страни и се е запазило през вековете на изток, преди да достигне Северна и Южна Америка, – говореше мъжът на екрана.

Хасан усещаше ароматът на кус-кус, кимион и агнешко месо от кухнята и усещаше, че това ще му бъде отнето.

В минутата, когато той призна пред себе си:

– Вярвам че Исус е Христос.

Го събори една обезсърчителна мисъл: „Аз ще бъда отхвърлен от майка си, семейството, родните и приятелите ми“.

Изведнъж Хасан се оживи и окуражи:

– Това мога да избегна, ако успея да ги накарам да разберат кой е Исус…

Хасан първо свидетелства на своя най-добър приятел, който след няколко седмици се реши да следва Исус.

Никой не бе обучавал двамата младежи, как да споделят посланието за Спасението, но те започнаха да говорят на свои приятели и познати, които също приеха Исус за свой Господ и Спасител.

Малката група от ново повярвали бе кръстена в един ден. Тогава те си обещаха един на друг да доведат повече хора в Божието царство.

На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.

Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.