25-я си рожден ден Тинка празнува с приятелите си в едно заведение. Прекараха си много добре, гуляха до три часа през нощта. Накрая повикаха няколко таксита, за да се приберат по домовете си.
Тинка с две от приятелките си се настаниха в таксито на Димитър, така се представи младият и симпатичен шофьор на колата. Решиха първо да закарат Пепи, защото тя живееше накрая на града.
Димитър беше сънен, а момичетата искаха да продължат празника и в таксито. Те се смееха, пееха песни и тормозеха шофьора под предлог, че искаха да го развеселят.
Стигнаха до дома на Пепи. Тя слезе и си казаха довиждане. Шофьорът изглежда се бе нагледал на много неща, за това не каза нищо, беше привикнал.
Тинка започна да разговаря с Димитър, а другата ѝ приятелката от време на време се обаждаше и той подържаше разговора, за да не изглежда неучтив.
Изведнъж шофьорът удари спирачките. Тинка се уплаши, помисли си: „Дошло му е до гуша от нас и сега ще ни свали от колата“.
Димитър слезе и взе от пътя едно малко котенце, погали го и го внесе в колата. Тинка за първи път виждаше мъж, който толкова грижовно да се отнася към животните.
Димитър повдигна с ръка малката пухкава топчица и предложи на момичетата:
– Ако иска някоя от вас, може да се погрижи за него.
Рени махна с ръка:
– Не ме привличат такива неща, – после се оправда, – нямам много време за тях.
Но Тинка нямаше нищо против и го взе. След това покани Димитър и Рени в квартирата си.
– Заповядайте у дома. Стаята ми е малка и не можех да събера цялата компания, – извиняваше се тя, – но можете да дойдете двамата, да изпием по нещо, а и на котенцето трябва да дам нещо да хапне.
Те се съгласиха и тримата отидоха на гости у Тинка. Поговориха си, настаниха котенцето в импровизирана къщичка от картон, а след това си тръгнаха.
Котенцето се оказа много умно и ласкаво, Тинка го кръсти Мър. Преди да си тръгне Димитър бе оставил телефона си на Тинка, ако има нужда от превоз да му се обади. Той също взе номера на нейния телефон.
На другия ден се обадиха от таксиметровата служба на Тинка:
– Поръчаното такси, след 10 минути ще бъде пред вас.
– Извинете, станала е някаква грешка, – смутено каза Тинка. – Аз не съм поръчвала никакво такси.
Но момичето отсреща настояваше:
– Нали това е вашият телефон? Точно на него е поръчано такси. Долу ще ви чака колата…
Тинка слезе по стълбите и отиде пред блока, за да се разбере с шофьора. Таксито беше вече пристигнало. Тя отвори вратата на колата, готова да обясни, но …. зад волана ѝ се усмихна Димитър.
– Извинете, но не можах да забравя среднощната ни среща и ви донесох това.
И той ѝ подаде кутийка. Тя помисли, че е някакъв подарък за нея и размаха ръце.
– Не моля ви, нищо не искам.
Той умолително я погледна в очите. Тя взе кутийката и я отвори. Там лежеше малък нашийник, на който беше написано: „Мър“.
Тинка му се усмихна топло. Димитър я покани на кафе и тя не му отказа. Така започнаха техните срещи.
След месец Димитър ѝ направи предложение и те се ожениха.
И досега на годишнините от сватбата им си спомняха щастливия случай, който ги събра….

Дора иаглеждаше разсеяна. Ангел не обърна особено внимание на това, но тя го погледна хладно и престана да бърка с лъжицата яденето.

Ангел се стъписа, наистина беше забравил, а Дора мълчеше и чакаше обяснение.

– Извинявай, – започна умолително Ангел, – днес беше много напрегнато в офиса, бях си изключил и телефона, докато бвх на съвещание, навярно си ме търсила. Забравих, чак сега се сетих.

– Това е важно, не разбирш ли, – каза с ледено спокойствие Дора.

Така говореше, когато беше ядосана. Ангел се чувстваше ужасно,

– От една седмица мисля само за това, а той „сега се сетил“. Забравил бил! – Дора повиши глас

– Работих….

– Все за работата си мислиш. Тя е най-важното нещо в живота ти. А аз не мога да ям и да спя, каквото и да правя все за това си мисля…

Очите и се зачервиха.

– Кажи ми поне какъв беше резултата, – каза тихо Ангел.

– Ако искаше да знаеш това, щеше да дойдеш в болницата днес със мен.

Разбира се, че трябваше да отиде. Как може да забрави? Всичко, което тя му каза беше наистина така. Той обмисляше постоянно схеми, тактики, …., мислите му бяха непрекъснато заети с това, което работеше.

– Мила, наистина съм много виновен. Едва ли заслужавам да науча какво е станало, но аз наистина искам да знам. Моля те, кажи ми.

Тя седна тъжно на стола и заговори много тихо:

– Те дори не ме прегледаха. Казаха да опитаме още три месеца, преди да започнат лечение, – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Казаха, че и двамата сме абсолютно здрави и трябва да си дадем още време преди да „се намесят“.

– Можем да опитаме, щом са казали, че може, – плахо каза Ангел

– Това усложнява нещата, – избухна Дора. – Ако яйцеклетките ми и сперматозоидите ти са толкова „добре“, защо не можем да имаме дете?

Тя хвърли дървената лъжица и избяга в спалнята. Ангел изтича след нея, но тя затръшна вратата пред носа му и се разплака.

Как можа да направи такава глупост? Беше обещал да отиде с нея в болницата, но отиде на работа и забрави. Той наистина се затрупваше с работа, за да не мисли за това. След четири години брак през две, от които „опитваха“ сериозно, Дора не можеше да забременее. И той искаше да имат дете. Да беше доста амбициозен, но трябваше повече време да обръща и на жена си. Тази промяна беше трудна за него, но си заслужаваше…

Екраната клавиатура, независимо от размера на дисплея, не може да се сравни по удобството на работа с физически аналози. И тъй като голям брой хора използват за писане на смартфон или таблет  външни устройства с клавиши, най-доброто от тези устройства е клавиатурата Textblade – компактна, но и функционална.
Textblade е една от най-малките външни клавиатури за мобилни устройства. Когато е сгъната, тя може да се побере в  подобна опаковка за дъвка, така лесно се носи в джоба на ризата или дънките.
Клавиатура Textblade се състои от три модула, два от които са под лек ъгъл един спрямо друг – те са бутони за директно писане на текст. Третата част на клавиатурата е безжичен модул, с които устройството се свързва с смартфона или таблета.
Клавиатурата Textblade се състои от осем бутони, всяки от които отговаря на три до шест знака. Между клавишите има два милиметра разлика, което дава на потребителя усещането за работа със стандартна клавиатурата.
Textblade свързва смартфони и таблети чрез Bluetooth и има ниска консумация на енергия. Това осигурява работа на мобилно устройство без презареждане в продължение на месец или повече.
Теглото на тази необичайна външна клавиатура за мобилни устройства е 40 грама.
Textblade устройство е проектирано да работи с iPhone и IPAD. Клавиатурта връща на потребителите на тези устройства възможността да пишат на сляпо, почти забравено, при работа върху сензорни екрани.

Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:

– Нямаш представа колко много те обичам.

– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.

Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.

– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?

– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.

– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.

Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.

Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.

Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.

Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си

– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.

Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.

– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., –  изведнъж светна лицето му.

– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост

– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.

– Ами аз ……страхотно. Само че…

– Какво?

Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..

– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.

– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.

Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани

– Извинявай, – каза тя и го прегърна.

Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..

Свещеник от църква малък град се славел със своето благочестие и порядъчен живот. Той старателно изпълнявал задълженията си. Живеел тихо и спокойно. Редовно извършвал богослужения два пъти седмично и по два часа през седмицата се отбивал в местното благотворително общество.
Един ден той изчезнал. Нямало го и в дома му. Разтревожени хората го търсели навсякъде, но резултат нямало.
Минал месец. Една вечер го видели да седи в клуба на местното благотворително общество и спокойно да пие кафе.
– Отче, къде бяхте през всичкото това време? – попитали го изумени енориаршите му.
– В затвора? – спокойно казал той.
– Как може да се случи такова нещо с вас? – недоумявли всички.
– Много просто, – отговорил свещеникът. – Преди един месец тръгнах да отида при архиепископа, а когато се връщах, докато чаках влака реших да разгледам витрините на магазинчетат наоколо и се увлякох. Но имах много време и умирах от скука. И тогава ми хрумна една идея. Всичкото това време можеше да премине в молитва за погиващите и нещастните. И това време го бях пропилял, а колко много хора погиват …. В това време на перона полицай водеше млада жена. Тя ме посочи с пръст и възкликна: „За всичко той е виновен!“ Сърцето ми се изпълни с мъка и разкаяние. Аз се съгласих с нея и признах, че тя е права.