Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

В топлите води на Атлантика е разположен един зелен остров. Човек, който не знае какво се намира на този участък е уверен, че това е райски кът.

На змиевата суша няма магазини, хотели, жилищни сгради, училища, детски градини и други учреждения. Това е абсолютно безлюдна земя.

Змиите са завоювали острова и се явяват негови пълноправни собственици. На 1-2 метра се разполагат от 1 до 5 влечуги. Територията буквално кипи от тях. Стотици лежат на брега, обграждащ зелената гора.

На дърветата и храстите можете да видите гнезда на змии, ако минавате наблизо, но не много, защото е опасно. Можете да бъдете ухапан от отровна змия.

Този остров не се препоръчва, да се посещава, но страното е, че се намират хора, които са готови да се подложат на подобен риск. Единствено на биолозите един път в месеца е разрешено да посещават острова, за да изследват обитателите му.

Жителите на съседните острови гледат на Queimada Grande като вариант за смърт и се боят от „змийското царство“.

Един ден продавачката в магазина се усмихна на Минчо, докато му подаваше касовата бележка. Той също ѝ се усмихна приветливо.

Когато си тръгваше тя му каза:

– Приятен ден, Минчо!

Това бе голяма изненада за младия мъж. Той буташе количката си , за да разтовари багажа си и си мислеше:

„Тя от къде знае името ми? Аз изобщо не я познавам. Не помня да съм я срещал някъде. А може би съм забравил ….“

Изведнъж погледът му попадна на табелката с името му, която седеше окачена на ревера на сакото му.

Днес бе на семинар и там на всеки бе закачена табелка с името му. Така хората научават бързо имената си  и се чувстват приети на мястото, където стават събиранията. Създава се една по-топла атмосфера, където можеш да споделиш мислите, вижданията си, дори да обсъдиш проблемите си.

– Преди не осъзнавах тази възможност, – каза си Минчо, – но този случай в магазина ме подсети за нещо. Ще нося табелката с името си навсякъде, където отида. Това ще ме прави по-отговорен, защото хората виждат моите постъпки, а аз искам да съм пример за истински християнин.

Бог е призовал всеки от нас по име, за да бъдем живи примери за Неговата любов, където и да се намираме.

Как показваш на хората, че Бог те е призовал по име?

Супермаркетът бе пълен и хората се блъскаха, за да стигнат до касите. Елена бе напълнила количката и се запровира между хората, търсейки някоя по свободна каса или по-бързо работеща жена на касов апарат.

Един от служителите в магазина дори и помогна.

Нареди се и зачака. Имаше припряни хора, които едва се удържаха на едно място. Други спокойно разговаряха и споделяха какво са успели да вземат по-евтино. Трети мълчаха и търпеливо чакаха реда си.

Дойде и редът на Елена.

Когато видя сумата за плащане, забеляза един пакет в края на количката, който не бе минал през касата.

„Колко съм разсеяна, забравих, че в бързината грабнах едно скъпо парче месо, – каза си Елена. – Мога да си го прибера, без да го платя, щом не са го маркирали, каква вина имам. Никой не ме забеляза“.

Но нещата не приключиха до тук. Започна една вътрешна борба в нея.

„Как може, та ти си християнка. Това е кражба“.

„Глупости, нали касиерката не го е чукнала, къде е гледала, нали за това ѝ плащат“.

„Виж, колко много хора чакат, тя е уморена. Обслужва всички, дори е любезна с клиентите, за всеки намери добра дума“.

„Хайде, тръгвай, какво се ослушваш. Станалото, станало, взела си го и толкова. Голяма работа“.

Елена с бързи крачки приближи касата:

– Извинете, но тук сте пропуснали нещо.

Касиерката включи месото в сметката и Елена доплати.

Когато излезе от магазина тя почувства радост и мир в душа си. Сърцето и пееше: „Благодаря ти, Господи, че ме избави от примката на това изкушение“.

Животът е пълен с изкушения, но Бог ни дава сили да устоим.

Дерек Хоя е 23 годишен жител на Лондон. Той събира милостиня на улицата и по този начин си докарва по 400 долара ежедневно.

– Това е твърде тежък труд, – признава Дерек. – На първо място трябва да притежаваш забележителни актьорски способности, за да предизвикаш в тях жалост и да ги накараш да отворят портмонетата си.

До сега на текущата сметка на Дерек в една от лондонските банки има 15 хиляди долара.

В редките часове на почивка той се показва в най-скъпите магазини. Работната му дреха трябва да произведе впечатление на „бедност, съхраняваща човешкото достойнство“.

„Аз не се страхувам да работя, но гладувам и замръзвам. Моля помогнете ми“.
Това е плакатът, който Дерек смята за най-ефектния.