Слави бе само на шест години. Той бе обкръжен от добри и любезни хора. Но попаднеше ли сред непознати, които се държаха грубо, цинично или вулгарно, се чувстваше неловко. Техните действия и думи му се струваха странни.

Не можеше да понася просташкия им и брутален начин на изразяване, а чуеше ли псувня, се мръщеше и извръщаше глава настрани.

Майка му не веднъж му бе казвала:

– Всяко Божие творение е прекрасно.

Но как да ѝ повярва, когато виждаше шокиращи форми на поведение.

Един ден  Слави бе с майка си. Те посетиха едно културно мероприятие.

Към обяд бе обявена почивка от 45 минути и майка му реши през това време да посети близкия универсален магазин.

Тръгнаха, но нямаха часовник. Майка му се огледа наоколо.

Пред магазина стояха две жени. Те бяха облечени в съдрани дънки и черни фланелки, на които имаше нарисуван череп. На краката си имаха джапанки. Бяха късо подстригани, без грим.

Говореха много високо. Те не се стесняваха да употребяват пошли слова и почти на всяка втора дума псуваха.

Пушеха и пиеха бира, от метални кутии.

– Слави, – каза майка му, – иди при тези жени и ги попитай, колко е часа, за да не закъснеем за продължението на мероприятието, на което сме от сутринта.

Момчето се огледа наоколо и озадачено попита:

– Мамо, къде виждаш тези жени?!

Ужасна жега и нетърпима топлина. Слънцето пръска безмилостно лъчите си. А хората пълзят по стръмния път към гробищата.

Погребваха дядо Стоимен. Що рев бе, що чудо. Жените, като че ли се надпреварваха коя по високо да ридае и стене.

Даже и жена му, баба Цола, се включи в състезанието. По погледите на околните можеше да се разбере, че тя е крайния победител.

Как няма да спечели надпреварата, като освен вопли нареждаше и такива „жални“ думи:

– Ох, на кого ме остави?! Сега ли намери да си отидеш, когато на внуци да се радваш……

Това само бе прелюдия, тепърва предстоеше обвинителната реч:

– Защо ме остави сама? Сега кой ще ходи на магазина за хляб и да се реди по опашките? Ами на пазара в неделя, кой ще иде? Кой ще храни кокошките сега? А сега аз как сама кокошка да заколя?

Всички знаеха, че дядо Стоимен на мравката път правеше, на човек не посягаше, та едва ли кокошка ще заколи.

– Какви внуци? – шепнеше от зад комшийката. – Нали единият има само един син, а другия няма и намерение да се жени.

– Че как ще се жени, – засмя се кака Дора, – нали жените ги сменя като носни кърпички.

Всички се бяха събрали да изпратят човека, който на никого не бе направил зло, за разлика от жена му, но бе популярен с едно.

Първи пристигаше в кръчмата, а последен го изтъркулваха из под масата в заведението, не защото имаха нещо против него, кротък тип беше, ама трябваше да затварят.

Последните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.

Дотегнал му бе живота на Мартин и се обърна към Бога:

– Какъв е този живот? – силно се възмути той. – Отивам на работа, работя като вол. А съпругата ми само вечеря, сутрин закуска, а през останалото време безделничи, даже я мързи и да се облече. Къде е справедливостта, Господи? Ще разрешиш ли проблемите ми?

– Няма страшно, – успокои го Господ, – за мен няма нищо невъзможно. Просто ще разменя местата с жена ти, а после вие сами се оправяйте.

– Идеално, съгласен съм! Най-после ще си почина!

– Така да бъде, – тежко въздъхна Бог.

И така за Мартин започна нов живот.

Чистене, пране, закърпване на скъсания ръкав на сина му, който се бе катерил по дърветата. Миеше децата. Даваше им супа….

А вечерта малкият се развика:

– Трябва да идеш утре в училище, класната те вика …

Помагаше на децата да си научат уроците. А късно вечер, когато всички вече спяха, Мартин отиваше в кухнята да измие съдовете, които бяха препълнили мивката.

На пазара, по магазините ….. нямаше край. Мартин се мяташе като катерица нагоре, надолу ….

Той не можа да издържи дълго тази въртележка. Бе изминала едва една седмица, а той се чувстваше преуморен.

И тогава той отново извика към Бога:

– Боже, помогни ми! До сега не съм осъзнавал, че животът на един мъж е рай в сравнение с този на жената. Моля Те, върни всичко, както беше.

Господ се усмихна и му помаха с ръка ….

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.