Нежен скреж покриваше зелената трева излъгалата се да поникне от задържалото се циганско лято. Вятър нямаше, но студът щипеше всяка част, които хората не бяха покрили по себе си.
Баба Пена беше подранила тази сутрин и вече се връщаше от магазина с натежала торба, пълна с продукти. Мина край двора на бай Илия и се провикна отдалече виждайки възрастния човек да шета нещо из двора:
– Стопли се а?
Бай Илия намести къскета се и добродушно се засмя:
– Бабо Пено, признай, че това лято не беше толкова студено!
Възрастната жена в същия дух му отвърна:
– Е, ти се студено ли искаш да бъде, нека се постопли малко.
Така двамата старци обичаха да се шегуват и с времето, и с болежките си. Чуеше ли ги човек, неволна усмивка пропълзяваше по лицето му.
Бай Илия не остана длъжен и продължи духовития разговор:
– Е, време му е вече! Наситихме се на хубаво време, нека малко и студът да ни позагрее.
– Наболедувахме се, сега да му мислят бацилите, като стегне студът, – каза баба Пена, укротила хумора в думите си.
– Време им е и те да се изпокрият и затрията, – съгласи се бай Илия.
Весели хора, с такива никога няма да ти е скучно. Нито студ, нито пек, дъжд или силен вятър ги плаши. Все ще нямерят нещо, с което да се пошегуват, да развеселят душата и стоплят сърцето.