Историята на храма на снега, който е разположен в американската научна станция на САЩ на остров Роса, е много тъжна.
Независимо от факта, че храмът е построен през 1956 г. и се намира в лед и сняг, той е изгорен до основи два пъти.
За първи път сградата се запалила през 1978 г. от повреда в отоплителната система.
Възстановен отново, храмът е опожарен след тежка буря, след което няколко години е бил в руини.
След втория пожар, храмът е възстановен отново, украсен е бил с витражи и антарктически пейзажи.
През зимата на станцията работят около 200 души, а през лятото броя на посетителите достига до 1000.
Тъй като храма е некофесионален, тук идват последователи на всички религии, а отец Майкъл Смит извършва даже будистки и бахайски обряди.

Усмивката на Дора помръкна. Миналото я слетя болезнено. Не искаше да говори за това, но Рени беше много настойчива.

– Гошо остана, след като Даря си тръгна, – започна разказа си Дора. – Винаги съм го смятала за най-прекрасния човек на света. Тогава той бе в разцвета на силите си. Трудно му беше да възприеме, че жена му има просперираща кариера. Жените едва започваха да се реализират извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

Рени през всичките тези годинисе бе опитвала да открие причината за раздора между майка си и Дора. Изобщо не ѝ бе минавала през ум, за такова нещо, за това сега ѝ беше трудно да го възприеме.

– Случи ли се нещо тогава между вас? – шепнешком попира Рени.

Дора въздъхна и само кимна с глава.

Рени бе смаяна. Дора и баща ѝ. Чувстваше се като ударена от ток.

– И мама е разбрала?

Зоя извърна очи и прехапа устни. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

– Не от мен. Знаех, че това ще бъде доста жестоко от моя страна.

– Татко ли ѝ го каза?

Дора я погледна натъжено.

– Явно не е могъл да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

– Ти не го мразиш? – Рени бе изненадана.

– Защото предпочете Даря пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха тогава. Три деца, къща и социален живот, който бе благодарение на Даря, но това беше и част от самия него. Какво бих могла да му предложа аз?

– О, Дора. Ти си толкова красива жена.

– Не, Рени. Не биваше да позволявам това да се случи.

– Недей да го оневиняваш напълно, – възрази Рени.

В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше склонна да му съчувства.

– Разбери, за това са нужни двама – тъжно се усмихна Дора. –  Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и отношенията ми с Даря нямаше да се влошат. Та ние сме сестри и сме израстнали заедно. Толкова много сме си помагали. Бяхме неразделни като деца.

Рени избухна:

– А, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова години? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Нима не го е разбрала?

– Сигурно го е разбрала, – каза Дора. – Вероятно затова ти и братята ти можехте да идвате тук през лятото.

– Бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами, –  каза Рени като си спомни за времето, когато идваше при леля си. – Предполагах, че мама и татко искат да останат насаме за известно време.

– Вероятно е било така.

– Но не е било само това нали? – Рени се разтрепера.

– Нима можеш да виниш майка си за това? – Попита Дора. – Помисли си само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг ѝ е изневерил. Връзката може да е приключила и нещата да са позабравени. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако само веднъж закъснее от работа, жена му си мисли, че е бил с друга. Доверието може да бъде възобновено, но това е много трудно нещо. То е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Габърите се срещат в Азия, Северна Америка и Европа. В България естествено разпространени са два вида.
У нас обикновеният габър цъфти през късната пролет. Растението образува плодове в края на лятото. Те са с яйцевидна форма и са разположени в основата на триделна плодна люспа. Плодовете узряват през есента и при узряването им плодната люспа става жълта на цвят и чуплива. Основно се среща като примесен вид в буковите и дъбовите гори на надморска височина докъм 1500 м. Най-разпространен е в районите с надморска височина от 500 докъм 1000 метра, където се среща заедно с видовете дъб и липа.
Листа на габър са богати на дъбилни вещества, алдехиди, кофеинова киселини, кумарини, биофлавоноиди и други. Намерени са още етерични масла и аскорбинова киселина. Габъровите семена съдържат значително количество растителни мазнини.
За медицински цели се събират листата, кората и цветовете на габър. Листата се събират в късното лято. Пречистват се от случайно попаднали примеси и се сушат под стряха с добра вентилация или в сушилня, при температура до 40 градуса. Семената на габъра узряват между септември и ноември, след което започват да се разпръсват. След като се изсушат на слънце, те могат да се съхраняват и замразени в продължение на две години.
Екстрактът от листата на габъра действа противомикробно. Някои проведени изследвания показват, че габърът предотвратява образуването на атеросклеротични плаки в мозъчните съдове.
Опитни руски билкари използват настойките и отварите от цветовете на габър в борбата с мозъчните тумори, а също така за профилактика и лечение на нарушения на мозъчното кръвообращение. Издънките от габър пък се използват в някои страни, като средство против безплодие при жените или при опасност от аборт. Габърът се оказва ефективен и при диария.
Габърът е дърво с неизменна икономическа важност, от него се произвеждат така ценните дървени въглища. В миналото от габъра са се правели колела, бижута и други. Тъй като габърът е устойчив на износване, от него се произвеждат фурнири, паркети, музикални инструменти и дръжки на селскостопански инвентар. Запалено, това дърво гори с бездимен пламък, затова в миналото се е употребявал и в пекарните.
Сокът от габър има лечебни свойства. Той е по-беден на захари и те практически не се усещат. В него се съдържат различни други растителни киселини, както и вещества, които предотвратяват гъбичните инфекции. Като консистенция и прозрачност сокът от габър прилича на вода. На вкус, разбира се, се отличава с лека дървесна нотка.
Периодът, в който сокът може да бъде събиран, е около 2-3 седмици, в края на март – началото на април. При нараняване на кората от габъра изтича значително количество сок, който го предпазва. За да се събере сок, се маха малък участък от кората и в него се пробива дупка, като в долната ѝ част се поставя издялкана клечка, която да събира сока и да го насочва към подложен съд.
Руската народна медицина препоръчва настойката от цветовете на габър като средство, което прочиства кръвоносните съдове в мозъка от вредни вещества и подпомага мозъчното кръвообращение. Освен това настойката подхранва мозъка и помага дори при мозъчни тумори.
За да приготвите настойка от габър, залейте една супена лъжица цветове с 200 мл вряща вода. Оставете настойката така 1 час и я прецедете. Приемайте по 1/2 чаена чаша от течността 3 пъти на ден в продължение на 40 дни.
Като повечето билки и габърът не бива да се прилага без лекарско знание, тъй като при предозиране може да причини смущения в дейността на стомашно – чревния тракт и бъбреците.