В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.

Животът бе стиснал здраво в клещите си Тодор. Притискаха го срокове в работата му. Програмата му бе изключително натоварена.

И здравето му от всичко това започна да се влошава. Световните събития и тези в страната предизвикваха само разочарования.

На всичко отгоре Тодор не издържаше на моралните изкушения и се проваляше. Децата му водеха разюзден живот.

И като капак на всичко почина баща му, който бе негова опора, вдъхновение и подкрепа в трудни моменти.

Това бяха непосилни времена за Тодор.

Той крачеше нервно из стаята си, разрошвайки с ръце косите си.

– Какво да правя? Как да се измъкна от тази дълбока яма.

Баща му в такива моменти казваше:

– Подобно на топлината и парата на тенджера под налягане, използвани за омекване на храната, горещината в трудни времена и налягането на греха могат да бъдат инструменти на Господа, за да разнежи сърцата ни, вместо да ги закоравява. За това Го хвалим, именно за Неговата любов и грижа към нас и не се страхуваме да Му се доверим.

– Бях забравил тези му думи, – тъжно се усмихна Тодор. – Трябва да започна да се покланям и хваля Бога, особена сега, в тези часове и дни, когато съм тъжен и отчаян.

И той запя. Сърцето му се успокой и в душата му настъпи мир.

Божият начин да се свърже с нас е чрез благодат и любов. Каква утеха е това за едно претоварено сърце.

С натежала душа ние ​​следваме Духа, Който ни води към Скалата за убежище, Исус Христос.

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.

Странно, но и днес Пепо и Дони дискутираха темата за любовта. Като че ли нямаха друго за какво да говорят.

Може би имаха право.

– Нашият свят търси любов, – заяви категорично Пепо.

– Като човешки същества ние искаме да обичаме и да ни обичат, – уточни Дони.

– Но ние търсим любовта на грешните места, – плесна с ръце Пепо.

– Как така? – разтърси глава Дони. – Не я ли търсим у родител, дете, съпруг или приятел? В това не виждам нищо лошо.

– Да, но родителите ни остаряват и умират, – възрази Пепо.

И продължи да изброява:

– Децата порастват и заживяват свой собствен живот. Понякога съпрузите са твърде заети с бизнес или са много уморени. А приятелите ни често постъпват егоистично.

– Кой може да разбере нуждата на човешкото сърце? – разпали се Дони. – Кой може да задоволи това в нас? Къде можем да намерим истинската любов?

Двамата замълчаха и се замислиха сериозно.

Изведнъж Пепо подскочи и възкликна:

– Любовта се намира в сърцето на Бога, а Той я излива в нас.

– Прав си, – съгласи се Дони. – За това не бива да я задържаме само за себе си, а трябва да я споделяме с другите около нас.

Елена често боледуваше. Никой край нея не я помнеше в добро здраве.

Дълги години кръвната ѝ захар бе необичайно непостоянна.

Увредиха се бъбреците ѝ. Наложи се да ѝ се приложи постоянна диализа.

Невропатията и счупените кости доведоха до използването на инвалидна количка.

Зрението ѝ започна да се влошава, достигна дори до слепота.

Тялото на Елена отказа, но молитвеният ѝ живот стана по-енергичен.

Тя прекарваше часове в молитва другите да познаят и изпитат любовта на Бог.

Когато ѝ казваха:

– Как издържаш в такова положение? На твое място отдавна да сме ….

Елена само се усмихваше и отговаряше въодушевено:

– Не падам духом. Въпреки че външно изнемогвам, но вътрешно се обновявам всеки ден.

Елена гледаше на тези „неприятности“ като на нещо временно.

– Нека не мислим за това, което виждаме, но и за това, което не можем да видим – вечното, – така тя насърчаваше изгубилите всякаква надежда.

Въпреки това, което ни се случва, нашият любящ Баща продължава нашето вътрешно обновяване всеки ден.

Неговите обещания ни укрепват, дават ни надежда и радост.