Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:
– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.
Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:
– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.
Младен сбърчи нос и се засмя:
– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.
– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.
– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.
– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.
– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.
– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.
– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.
Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:
„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“
Хендли Пейдж беше велик пионер в света на авиацията. Той бе изобретил редица самолети. Неговата компания бе допринесла много за развитието на авиацията.
Повечето от нас имат лошия навик да повтарят повече от грешките си.
Това бе доста отдалечено село и най-лошото бе, че до него се достига по път осеян с дупки.
Една възрастна жена се приближи до гишето и се обърна към Марин, един от служителите в пощата: