Един ангел току що бе прелетял на Земята, седна на едно клонче и се заслуша в разговора на няколко деца.
– Моят баща вчера ми подари панделка. Аз само го попитах, а той веднага ми я подари. Мама каза, че човек изпитва голяма радост, когато получава подаръци, – каза Мими, въртейки на пръст крайчето на косата си.
– А аз имам цветни моливи. Наскоро ми ги купиха. Значи и аз имам радост, така ли? – попита Таня.
Димчо потърка носа си, явно бе решил да каже нещо:
– На мен ми купиха велосипед, но аз още не мога да го карам. Това също ли се смята за подарък?
– Мама каза, че имаш радост, когато получаваш подаръци и на теб от това ти става хубаво, – каза Мими, като се настани още по-удобно на пейката.
– Значи ако не ти подаряват подаръци, ти нямаш радост, така ли? – попита Димчо, поглеждайки към Иван, който с обувката си разравяше купчинка пясък.
– Щом нищо не ти подаряват, – назидаделно каза Мими, – означава, че никой не те обича.
Всички деца погледнаха към Иван, който живееше сам със баба си и съвсем не получаваше подаръци.
– Аз също имам радост, – скочи Иван. – Вчера гората ми подари цяла кошница със гъби.
Всички с интерес погледнаха Иван.
– Това не се брой, ти сам си си ги набрал. Подарък е , когато някой друг ти го даде, – каза Мими.
Иван се замисли, а след това изтърси:
– Вчера валеше дъжд, помните ли? Вие всички побягнахте по домовете си. А аз останах в беседката, баба беше отишла до магазина. И тогава дъждът ми подари една голяма дъга. Красива, с много цветове, по цялото небе, това ми достави голяма радост.
Всички отново погледнаха Иван изумено.
– А след дъжда, в локвите сребристи рибки плаваха. Наистина, видях ги. И всичко това дъждът ми подари, – Иван целият сияеше.
Децата с нямо възхищение гледаха своя приятел.
Ангелът извади доклада си и написа: „Ден първи. Срещнах малък вълшебник“. След това се замисли малко и добави: „А ме уверяваха, че такива на Земята няма“.

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Колкото и странно да е такива графити идеално се вписват в градския пейзаж.
Локвите по пътищата, порутени стени, камъни в близост до оградите едва ли биха вдъхновили обикновен минувач. Но за един истински художник, дори неидеалния град може да бъде източник на вдъхновение. Забавните графити от JPS побеждават несъвършенствата на улиците и идеално пасват на градския пейзаж.
Ето една от идеите – „Екстремно спускане по пукнатината на стената“.
За JPS е важно да остане анонимен. Независимо от факта, че преди две години той е спечелил престижния английски конкурс Bizarre Magazine в категорията „Алтернативен Художник“, JPS не дава интервюта и скромно нарича себе си „обикновен уличен художник“. Въпреки това, едва ли могат да се нарекат „много обикновени“ неговите работи, те се открояват на фона от останалата част от графитите. Той улавя погледите и принуждава всеки да спре да погледне.
Друг художник, който работи в подобен стил, живее в един от френските градове и както JPS, се опитва да се превърне недостатъците на града в негово достойнство.

Лято. Майка и малката ѝ дъщеричка се разхождат в Ботаническата градина. Момиченцето е весело със сламена коса, в която се отразяват лъчите на слънцето, а майката натежала от плода, вероятно в последния месец, бавно пристъпя след детето.
Изведнъж заваля топъл летен дъжд. Майката извади от чантата си голям пъстър чадър и го отвори. Двете с малката прескачайки току що образувалите се локви, се насочиха към изхода на градината. Момиченцето пухти, опитва се да върви в синхрон с майка си.
– Мамо, рамото ми се намокри, – казва детето.
– Прегърни ме през кръста и се дръж по-плътно до мен, – посъветва го майката.
Момиченцето спря рязко. Направи една крачка назад и внимателно огледа майка си, буквално от главата до петите.
На жената ѝ стана някак неудобно. Почувства се като бременна ученичка застанала пред майка си. В едната ѝ ръка чадъра, а с другата се опитва да пооправи блузата си върху издутия корем.
– Какво се е случило? – попи тя дъщеря си.
– Мамо, …., а къде ти е талията?

Беше един от онези последни топли дни на годината, в които природата сякаш жали за изминалото лято и напрегнала сетни сили, открадва няколко приятни слънчеви часа от напиращата зима.
Във въздуха се носи някаква неотразима тъга, която шумоли в черните голи клони на дърветата и в жълточервения килим на окапалите листа. Отразява се в сивите огледала на локвите, носи се с тънките струйки синкав дим от комините.
Тази тъга личи в полуусмивките на лицата и в умората на тежките стъпки. Като всяко крадено нещо и тези часове на закъсняло лято навяват повече скръб, отколкото радост.