Беше един от онези последни топли дни на годината, в които природата сякаш жали за изминалото лято и напрегнала сетни сили, открадва няколко приятни слънчеви часа от напиращата зима.
Във въздуха се носи някаква неотразима тъга, която шумоли в черните голи клони на дърветата и в жълточервения килим на окапалите листа. Отразява се в сивите огледала на локвите, носи се с тънките струйки синкав дим от комините.
Тази тъга личи в полуусмивките на лицата и в умората на тежките стъпки. Като всяко крадено нещо и тези часове на закъсняло лято навяват повече скръб, отколкото радост.