Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Баба Куна първа се досети, че Нено беше навлязъл в етапа на нещастната любов и за това каза на дъщеря си Дина:

– Накоя е завъртяла главата на нашето момче.

Дина вдигна рамене невярващо, но реши да провери и тази версия. В последно време беше станал доста мълчалив и затворен в себе си. Когато го попиташе за нещо, отговаряше едносрично. Беше изгубил предишното си желание да чете, изучава и открива.

Тя покани сина си на вечеря в един ресторант. Когато всичко беше сервирано и двамата останаха насаме, Дина се обърна към сина си:

– Разкажи ми всичко, за момичето, което си харесал!

Нено опита да се измъкне, но го издадоха пламналите бузи. Нямаше къде да мърда и си призна, като се въртеше неспокойно на стола:

– Не мога да спя. Нито да уча и мисля. Животът ми преминава до телефона в очакване на обаждане, което все не идва.

Майка му го погледна състрадателно, тя разбираше как се чувства сина ѝ. Когато улови погледа на майка си, Нено започна още по-разпалено:

– Какво да правя, мамо, сигурно ме презира?! Не играя футбол, не знам нито една рок група, нищо не разбирам от мода……. Защо изобщо съм се родил?

– Но ти знаеш толкова много неща и си добре осведомен за събитията, които се случват в света, – погледна го насърчаващо майка му.

– На кого му пука за дупките в озоновия слой, за уличните просяци, за воениет действия в Близкия изток, Украйна, Китай,  ……..? Аз съм единственият политически коректен мухльо в даскалото. Животът е гаден и ако Катя не ми звъне, ще се хвърля от тавана на блока.

Майка му хвана ръката му.

– Не мога да живея без нея, ще сложа край на живота си, по-добре….., – повиши глас Нено.

Дина прекъсна изблика на думи му с як шамар. Тя за първи път го удряше, до сега не се бе налагало, разбираха се много добре, дори понякога и без думи.

Нено покри пламтящата си буза с ръка и изумен погледна майка си. Жалните му вопли моментално секнаха.

– Да не си повторил, че искаш да се самоубиваш, разбра ли! – кресна Дина.

– Само така се казва, мамо, – смирено каза Нено.

– Това не е шега. Ще живееш живота си докрай, дори да те боли. А сега кажи ми коя е тази нещастница, която пренебрегва сина ми.

– Тя е моя съученичка, – започно спокойно да обяснява Нено. – Като всички останали момичета в училище тя е влюбена в Илиян, капитан на футболния отбор на училището, а аз не мога да се меря с него.

На следващия ден Дина придружи сина си, за да види момичето. Любопитството ѝ бе възнаградено. Тя видя пред себе си безлична блондинка с почти детско лице.

Дина въздъхна с облекчение. Тя бе убедена, че синът ѝ ще превъзмогне любовната си мъка и ще срещне истинската си любов. Бе осъзнала, че Нено вече беше пораснал и станал по-самостоятелен, а това щеше да го освободи от глупавите му илюзии.

В различните градове и страни съществуват закони, които за туристите могат да се окажат абсурдни.
Но независимо от това, те трябва да ги знаят, за да не си развалят почивката.
Тези, които скоро са решили да посетят Милано, трябва да са сигурни, че усмивката няма да слезе от лицето им.
В италианския мегаполис е наложена забрана за мрачни лица.
Законово изискване задължава всички да се усмихват, с изключение на тези, които са на погребението или при лекар.
Нарушителите на този закон се глобяват.

Тази работа на открито за Антон беше по-скоро забавно занимание, отколкото задължение. Днес подрязваше живия плет, когато забеляза едно момиче да върви по близката алея.

Нещо го привлече в нея и той я проследи до корта. Момичето не беше красавица, но имаше прецизни удари. Антон беше привлече  от ловкостта ѝ.

Застана на вратата и изчака играта ѝ да свърши. Когато Даря мина край него с ракета на рамо, не посмя да я заговори. Проследи я с поглед, докато момичето се скри зад една сграда.

Антон беше зашеметен. Той все още виждаше стегнатите ѝ мускули, удълженото ѝ лице, с изпъкнали скули и късата ѝ коса с цвят на какао.

Същата вечер разказа на приятелят си Личо за „неземното“ момиче.

– Тони, да не си се влюбил? – погледна го с интерес Личо.

– Не! Харесва ми, нищо повече, – троснато отвърна Антон.

– На близо ли живее? – заинтересува се Личо.

– Не знам. Не съм я виждал преди, – смутено призна Антон.

– Ами ако е женена?

– Какви ги говориш, – засмя се Антон, – такива не играят тенис сами ….. Много по-различна е от момичетата, който познавам.

– Уплашил си се и дори не си се запознал с нея?! – плесна с ръце Личо.

– Какво да правя? Когато мина край мен, не знаех какво да ѝ кажа, – започна да се оправдава Антон.

– Като не можеш да говориш, играй с нея тенис, – подскочи Личо.

– Нямам представа как се играе това. Никога в живота си не съм държал в ръце ракета, – наведе тъжно глава Антон.

– Какво изобщо можеш да правиш? – изригна като вулкан Личо.

– Да танцувам, – плахо каза Антон.

– Тогава я покани на танци, – предложи Личо.

– Не мога, – изстена Антон.

– Ако искаш аз ще поговоря с нея, – предложи помощта си Личо.

– Да не си посмял, – сви ръцете си в юмруци Антон. – Само да я докоснеш, ще ти счупя главата.

На другия ден Антон дълго я дебна, като се правеше, че се занимава с храстите. Когато момичето мина край него, стеснението отново го надви.

Това се повтаряше в продължение на две седмици, докато градинарят бай Васил забеляза, че растенията са подрязани почти до корен и реши да се намеси, преди цялата градина да бъде опустошена.

На другия ден бай Васил влезе в корта. С мучене и настойчиви жестове показа на момичето да върви към обожателя си, който щръкнал зад храстите гледаше изумен. Момичето беше ужасено и не реагира.

Бай Васил я хвана за ръката ѝ я повлече. Така Антон се озова лице в лице с Даря, която за да се отърве от градинаря, се вкопчи в него.

След като бай Васил ги остави, Антон и Дарина отидоха на кафе. Така започна и тяхното приятелство.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….