Изведнъж в селото се изсипаха много брадати и дългокоси мъже. Всички те идваха от пустинята.

Работата на бръснарят Петър се увеличи неимоверно много. Вярно е, че печалбата му растеше, но той постоянно се чувстваше уморен. Нямаше много време за почивка.

Един ден при него дойде възрастен мъж. Лицето му бе обрасло прекалено много, а косата му бе до колене.

Всичко това бе някакво объркано валмо от косми, между които можеха да се различат две пламтящи очи.

Петър го изгледа отчаяно.

– Какво да се прави, – оправда се странника, – от десет години не съм се бръснал и подстригвал.

Петър вдигна рамене и започна обработката. Отне му доста време, докато откри лицето му, а за косата май му трябваше нещо повече от ножица, но се справи.

След бръсненето и подстригването имаше леки порязвания на брадата, едната буза и малка драскотина на главата.

– Ей, приятел, – засмя се най-после Петър, – идвал ли си преди при мен?

– Не съм, – уверено каза мъжът. – Ухото ми го отрязаха преди теб разбойниците в пустинята.

Магда се разболя, но въпреки всичко усмивката ѝ не слизаше от лицето ѝ.

Косата ѝ бе побеляла. Бръчки покриваха бузите ѝ.

Наложи се да полежи известно време, докато се възстанови напълно след боледуването.

Посещаваха я много познати и приятели. Всички знаеха, че съпруга ѝ бе починал преди няколко години, а децата ѝ бяха на работа в чужбина.

Магда скоро щеше да навърши деветдесет и четири години. Не можеше много да се движи, но даваше кураж на всички.

Веднъж я посети племенницата ѝ Вероника и загрижено ѝ каза:

– Лельо, навярно се чувстваш самотна. И сега, когато по-трудно се движиш, това ти тежи още повече. Ще идвам, когато мога, няма да те оставя.

– Не се притеснявай за мен, – усмихна се топло Магда. – Аз не съм сама. Исус е тук със мен.

„Така е, – помисли си Вероника, – тя е приела словата на Исус буквално: „Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“. Леля истински вярва, че Христовият Дух е с нея“.

Вероника бе потресена от думите на възрастната жена.

По-късно, когато не беше вече при Магда, тя си каза:

– Сигурна съм, че леля ми е изпитала реалността на това обещание. Божият Дух я използва, за да ми каже това. Аз имах нужда да го чуя. Това дълбоко ме докосна и отрезви.

Така Вероника усети утехата на Светия Дух.

Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.

Слънцето грееше и стопляше поизстиналите крака, ръце и лице на дядо Стойко. Много години бяха изтекли пред очите му, но той все още се държеше.

Манол се бе отбил при него и му разправяше:

– Представяш ли си? Господ му казал: „Лазаре излез вън“ и мъртвеца така опакован излязъл. Ей, това е голяма работа.

Дядо Стойко се усмихна:

– Във всеки от нас лежи този мъртъв, победен, често безнадежден човек.

– Да, така е, – почеса се по главата Манол.

– И днес, – дядо Стойко се загледа в далечината и продължи, – Исус ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Този, който живее в теб и изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само чрез Моето Слово!”

Манол гледаше стареца и попиваше всяка негова дума.

– Така и ние преминаваме от временното към вечното, – заговори още по-уверено дядо Стойко, – от смърт към живот, от нашите поражения към победа с Господа.

– Колко много ни обича Господ, – възкликна Манол.

– Той понесе наказанието, което ни се полагаше, за да имаме вечен живот, – прибави дядо Стойко.

В последно време Станко много се преуморяваше. Срещата с хора, които не бяха изпълнили поръчаното или уговореното, документи неправилно попълнени или прикриващи злоупотреби, … всичко това неимоверно го изнервяше.

На всичкото отгоре днес и екрана на компютъра му потъмня, а когато дойде техника каза:

– По-добре се снабдете с нов. Дори и да го поправя, пак ще се получи същия проблем след време.

– За сега го оправи, пък нататък ще видим – Станко въздъхна дълбоко и излезе навън, оставайки техникът да си свърши работата на спокойствие.

Негодуванието му още бушуваше в мислите му:

– Точно сега, когато имам толкова работа, да вземе да се счупи тази проклета машина.

Изведнъж погледа му се проясни и Станко забеляза колко прекрасно, сложно и същевременно съвършено е всичко около него.

Той виждаше не само цветята, но и капките роса по тях. Буболечки пълзящи по земята, насекоми хвърчащи във въздуха, весело прелитащи пчели пълни с нектар и всичко това го изпълни с радост и мир.

Станко усети аромата на земята, почувства топлината на слънцето, докосна листата на дърветата край себе си.

– А нощем колко е красиво, – усмихна се той. – Големи пламтящи топки газ в небето сякаш са поставени там да очароват с красотата си нощното необятност. И всичко това е за нас хората, сътворено от Създателя ни.

Изпълнен с очарованието, което бликаше край него, Станко бе забравил неволите си.

Радост се излъчваше от лицето му.

– По-често трябва да излизам навън, – каза си той. – Затворен в стаята, пропускам много.