Ракът като болест, обезсърчение, мъка и болка споходи семейство Петрови. Нина, най-малкият член в дома им губеше последната битка с тази коварна болест.

Баща ѝ и майка ѝ постоянно бдяха над нейното легло. В молитвите им се усещаше тъгата, която чувстваха поради наближаващата раздяла.

Един ден, гледайки угрижените лица на родителите си, Нина помоли майка си:

– Мамо, кажи ми една радостна молитва.

Майка ѝ я разбра веднага.

„Дъщеря ми не иска да чува молитва за болест и болка водещи до депресия, – помисли си майката. – Тя иска да чуе молитва на благодарност към Бога за семейната любов помежду ни, за това, че през всичките тези години сме били заедно и за вярата, която ще ни събере отново в небето“.

Молбата на Нина завинаги промени молитвите в този дом. От тогава те станаха по-позитивни.

– Боже, ние знаем, че ни обичаш, – мълвеше майката на Нина. – Исус умря за нашите грехове и ни е приготвил вечен дом в небето. Имаме ли по-голяма причина за радост? Тъгата е неизменна част от живота ни, но аз съм Ти благодарна, Боже, за това, че чрез дъщеря ми, ми напомни нещо много важно – призива да се радваме. Ако погледна внимателно, той изпълва цялата Библия. Сега вече съм напълно сигурна, че ти се радваш на молитви изпълнени с радост и благодарност“.

Бащата на Нина гледаше с болка дъщеря си и тихо шепнеше:

– Господи славя Те за Твоята милост. Помогни ми да разбера, че Ти Си Изворът на радост в нашия живот.

Това не бяха вече онези опечалени родители, които живееха с мисълта, че губят нещо много скъпо в живота си. Техните лица грееха и сияеха вследствие на една радостна молитва, която изтласкваше скръбта и даваше нова надежда.

Дядо Петър бе на 87 години. Той много обича да храни птиците и малките животни.

Един ден го посети синът му Младен. Старецът таман беше сложил храна на определените места, където идваха дивите животни, но вместо тях дойдоха десетина врани.

– С храната, която поставяш, събираш тези неприятни птици край дома си, – скара му се Младен.

Дядо Петър се усмихна топло и нежно:

– Дори и враните трябва да ядат,

В този ден Младен научи нещо важно. Той смутено наведе глава и се замисли сериозно.

– Това трябва да го прилагам, – каза си младият мъж, – когато помагам на хора, с които трудно се разбирам.

Баща му го погледна развълнувано и тихо каза:

– Лесно е да протегнеш ръка на тези, които обичаш, но знай, че всеки човек заслужава по добро отношение, любов и подкрепа.

– Да обичаш ближния си, – въздъхна Младен, – не винаги е лесно.

– Любовта ми към животните е като Божията любов към нас, – поклати глава старецът. – Тя е щедра и безусловна.

– Само Бог може да води сърцата ни така, че да отразяваме в живота си Неговата любов.

Баща и син стояха един до друг. Последните лъчи на следобедното слънце се отразяваше в грейналите им лица. Те вече не спореха, а се разбираха напълно.

– Благодаря ти, татко, за днешния урок, – каза Младен навел глава пред баща си. – Ти ми показа нагледно, какъв трябва да бъда, за да съм верен последовател на Исус. За напред ще проявявам по-голяма любов към всички хора, независимо дали са ми симпатични или не.

Пътища решават проблемите на инфраструктурата. Те свързват хората и очароват с многото си лица.

Панамската магистрала, която е приета за най-дългият път в света, се простира от снежните простори на Аляска до бреговете на Южна Америка на 30 000 км.

По пътя, който минава през два континента се срещат джунгли, планини, ледници, пустини и, разбира се, много опасни и труднопроходими места.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“