Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.

Около полузамръзналото езеро се събраха животни и птици.

– Днес ще съдим Декември, – важно съобщаваше на всички враната.

Совата потропа с една пръчка по близкото дърво и извика:

– Тишина. Моля да се изказвате един след друг.

Всички се умълчаха.

Първа взе думата черната врана:

– Декември съкрати деня, а нощта направи прекалено дълга.

Повечето извисиха глас:

– Така е.

А враната продължи:

– Едва се е съмнало и започва да се стъмва. Не мога да си хвана червейчета. Не ги виждам. Така ще умра от глад. Кой е съгласен Декември да се промени?

– Всички, – завикаха мнозина.

Изправи се бухалът и всички млъкнаха. Знаеха, че е мъдра птица и решиха да чуят какво ще каже.

– Аз съм против, – наблегна на думите си бухалът.

Чу се ропот, шум от криле и ръмжене, но това не стресна възпротивилият се и той продължи:

– Аз работя нощем. Това, че нощта е дълга напълно ме устройва.

Лисицата се почеса зад тила и умилкващо занарежда:

– През декември е скучно в гората. Нищо интересно не се случва. Където и да погледнеш, всичко наоколо ти навява тъга. Нима ще осъдим Декември , че намалява скуката?

Някои от животните се замислиха, но други пак завикаха:

– Всички, всички ….

– Каква скука, – провикна се изплувалата треска от езерото, – аз се готвя за сватба. Имам настроение и голям апетит. С вас не съм съгласна.

Враната се повъртя и рече:

– Снегът през декември е много лош. Измъчи ни. Кое е съгласен през Декември снегът да изчезне.

Хор от животни се отзова:

– Всички, всички, …

Глухарят подаде глава от снега и се възпротиви:

– В снега се спи добре. Скрито е, топло и меко е. Нека Декември да не се променя.

Едни негодуваха, други се противяха, а накрая решиха:

– Така или иначе този месец ще свърши. Не можем да го махнем от годината. Нека се разпростира, както си може.

Веднъж лисицата срещна таралежа и му заяви:

– Виж, сега бодлите не са на мода. Освен това коженото ти палто в тази жегата не върви.

– Добре си ми е така, – възпротиви се таралежът.

Лисицата взе да се умилква:

– Мисля, че е по-добре да отидеш на фризьор. Помоли го да ти обръсне бодлите. И без това много лошо се говори за тях в гората.

– Така ли?! – отчаяно възкликна таралежът и се заслуша по-внимателно в съветите на лисицата.

А тя още по-мазно продължи:

– Нека те подстрижат като костенурка под черупката си. Тогава ще видиш как всички наоколо ще ахкат и ще ти се възхищават.

И таралежът хукна към града да си оформи нова прическа.

– Какъв срам, – мърмореше се си той под носа, – да изостана толкова много от модата …

Срещна го бухалът.

– Накъде си се разбързал толкова? – попита мъдрата птица.

– Излагам се с тая моя кожа, – започна да обяснява таралежът. – Добре, че ме срещна лисицата, та да ми отвори очите навреме …

И бодливкото сподели терзанията си.

Виждайки усмивката на бухала, таралежът плахо попита:

– Наистина ли бодлите не са на мода?

– Ти не си глупав, много си живял и видял, – започна бухалът отдалеч. – Когато отидеш при фризьора го помоли след подстригването да те освежи с парфюм от ябълка, морков, мед, …

– Това за какво ми е? – попита изненадан таралежът.

– За да си по-вкусен, когато лисицата те яде, – отговори бухалът.

Вълкът приближи кошарата, там ставаше нещо. Но какво?

Той внимателно надникна през една пролука на оградата и видя.

Овчарят стрижеше вълната на овцете си.

Наблюдаваше го известно време, а после се почеса с лапа по главата.

– Интересно, – каза си вълкът. – Защо не им съдере цялата кожа. Аз така бих направил.

Той бе гледал в друг двор, където колеха овце. Там по друг начин постъпваха.

Известен бе и вълчият му нрав, докопа ли овца не ѝ прощаваше.

Вълкът се присмя на овчаря:

– Гледай колко глупав е този човек. То не си гледа интереса.

Към вълка се присламчи лисицата. Тя се завъртя около него и тихо пошушна на ухото му:

– Има нещо, което пропускаш, друже мой.

Вълкът бе готов да я сръфа, но мястото не позволяваше, за това само остро я погледна, а хитрушата продължи:

– Ти разсъждаваш като вълк, а не като овчар. Пастирът своите овце не убива.

Може би трябва да си вземем поука от това.

Да се свали вълната добре, но прекалим ли….

Идва време, когато няма от кого дори кожа да дерем.

Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.