След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

„И нека царува в сърцата ви Христовият мир, за който бяхте и призвани в едно тяло; и бъдете благодарни“.

Моли ли сте се на Бог, да ви покаже, угодно ли Му е това, което искате да направите или не? Нека ваш арбитър да бъде мирът Христов. Нека той да ви помогне да си отговорите на въпроса.

Ако вие решите да правите нещо и усетите, че нямата мир в себе си, тогава не го правете.

Все пак, не забравяйте, че трябва да сте много внимателни към това вътрешно ръководство на Светия Дух, за това тънко чувство на безпокойство или мир, което Той ви дава.

Бог няма да ви изтласка сутринта от леглото, за да ви каже какво точно трябва да правите. Той говори чрез така нареченото вътрешно свидетелство, мирът или безпокойството във вашето сърце.

Така че вие сте длъжни да се вслушате в него. Вие не можете постоянно да бъдете заети с ежедневните си дела. Трябва да отделяте време  за Бога.

Пазете се от разправии. Ако сте ядосани и разочаровани от нещо в живота си, много трудно ще приемете тихото и спокойно ръководство на Светия Дух. За това „бъдете благодарни“ на Бога и Му въздайте хвала.

Запазете тази нагласа на благодарност и признателност в сърцето си. И тогава ще бъде много по-лесно да чуете гласът на „арбитър на света“, когато Той ви говори.

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Часовникът звани. Симо вече трети път го удряше, докато той нацяло замлъкна.

– Само още пет минути и ще стана, – каза си решително Симо и се отпусна.

Но петте минути станаха половин час.

Нещо тревожно се промъкна в съзнанието му, той опита да стане, но краката му отказаха. Кратко боричкане с одеялото и чаршафите и Симо успя да ги отхвърли от себе си. С топлите си още крака стъпи в студения свят и целия настръхна.

Свлече се на единият край на леглото и очите му отново се затвориха. Помъчи се да повдигне клепачите си, за да нахлуе в тях светлината, но те се противопоставиха. С помощта на ръцете си можа да получи желания ефект.

Отвори очи и се насочи към банята. Погледна се в огледалото.

Косата бе разбъркана, очите бяха присвити като на азиатец, а в краищата им се таяха парчета от съня. Устните му бяха пресъхнали…. Общо взето лицето му бе такова, че всяко куче би се уплашило от него.

– Дайте ми един час, – казва си Симо – и ще изглеждам малко по-интелигентно. Малко парфюм, одеколон…… и готово.

– И кого ще заблудиш?

– Какво? – стресна се Симо. – Кой си ти?

– Никакъв финес нямаш. Къде е изгладената риза с вратовръзка? А стилни обувки? Разните ти финтифлюшки, къде са? Това си ти в 6:30 сутринта. Кой ще те хареса такъв, а да се влюби …. да не говорим, няма смисъл.

– Аз го обичам, – каза тих и нежен глас. – За Мен няма значение неговото обществено положение. Обичам го не заради начина му на обличане, нито за постиженията му в живота, … а него самия.

– И ти смяташ, че от него ще излезе нещо? – първият глас стана груб и саркастичен. – Погледни го само.

– На мен не са ми нужни най-добрите и първите, защото Аз ще ги направя такива.

– С такъв не бих си губил времето, – с леден тон се отзова първият глас.

– О, ти не знаеш какво съкровище е?! Ела, когато завърша работата си и ще разбереш какъв шедьовър съм изваял от него.

Гласовете млъкнаха, а Симо седеше насред стаята слисан.

Започна бързо да се облича, сякаш искаше да скрие несъвършенствата си. Погледна часовника и хукна да догони времето, което безвъзвратно бе отлетяло.

А душата му пееше:
– Аз ще стана шедьовър в Неговите ръце, – изведнъж се сепна, – Прости ми, Господи, пак се успах. Помогни ми навреме да стигна….

– Ха-ха-ха, от този … шедьовър…ха-ха-ха….

– Ти си слят, – каза тихият глас. – Той за мен е съвършен, Синът Ми плати цената за него.

Беше много студено. Старши сержант Данаил Маринов беше нощна смяна. Студът щипеше неумолимо.

Данаил от време на време потъркваше ръцете си, които бяха в ръкавици, но мразът проникваше и през тях. Младежът крачеше напред назад, за да се стопли. Беше едва осем часа, а го чакаше цяла нощ дежурство.

Телефонът иззвъня.

– Отидете на пътя и отбивайте движението в посока към града, има виелица.

– Слушам, – едва успя да каже Данаил, когато усети, че от другата страна бяха затворили.

Маринов взе със себе си няколко души и изпълни заповедта.

След около два часа Данаил получи нова заповед:

– Към вас ще дойде КАМАЗ „Вахта“ отидете на мястото, където хора са задържани от снега. Те се нуждаят от помощ.

До самото място не успяха да се доберат, нямаше как да преминат, за това тръгнаха пеша.

– Старши сержант Маринов придружи този КАМАЗ, – каза дежурният офицер.-  Внимавай за хората, гледай да не се паникьосат. Поддържай постоянна връзка с отдела.

Хората бяха замръзнали. Данаил не можеше да стои от страни, за това започна да им помага. Заедно с другите отиде до затъналия автомобил и започна да изважда хората.

Едно момиче, което прехвърлиха в КАМАЗА бе много замръзнало. Горната ѝ дреха беше цялата мокра. Тя трепереше и не можеше да се сгрее. Данаил свали якето си и го метна върху момичето.

Един мъж се мъчеше да сгрее премръзналите си ръце, но безуспешно. Когато Данаил го вида му даде ръкавиците си.

След това Маринов продължи да изважда затрупаните. Хората се хванаха за ръце, за да не се изгубят и в този момент….

Веригата от хора се разкъса, вятърът бе станал много силен и ги разпиля. Данаил разбра, че бе изгубил пътя. Започна да обикаля и да търси другите.

На Маринов му се струваше, че се лута часове, а не минути. Изведнъж видя светлини и се насочи към тях. Това бяха авариините на една затрупана в снега кола. В нея имаше семейство с две деца. Едното на две, а другото на десет години.

Маринов бързо се свърза с дежурния:

– Имаме нужда от помощ, намерих семейство с две деца в затрупана от снега кола.

– Ще изпратя някого, успокой хората.

Снегът все повече затрупваше колата, а бензина свършваше. Тогава Данаил отвори малко прозореца на колата и провеси червен плат, за да ги видят, ако наистина ги намереха.

Когато ги откриха, снегът бе достигнал до стъклото. Бързо ги откопаха и ги пренесоха в КАМАЗА.

Маринов бе раздал всичко, което имаше, за да стопли другите, но той самият бе премръзнал. Когато го закараха в болницата, лекарите се страхуваха за измръзналите пръсти на лявата му ръка.

Докато лежеше на леглото Данаил си спомни как  му се караше майка му:

– Не искам да работиш тази работа, не ми харесва да бъдеш в полицията. Скоро се ожени, ами ако се случи нещо лошо с теб ….

Тогава той бе се засмял и ѝ бе казал:

– Не виждам по-добро място за мен освен това. Там мога да помагам на хората. Трудно е, но тази работа ми харесва.

Поради силната виелица на това трасе бяха затрупани много коли в снега, но поради смелата намеса на Данаил и неговите другари почина само един човек от измръзване.
–