Джей Саливънт от Джорджия бил много изненадан, когато открил в градината си пламтящ кратер, който се появил след падането на метеорит на мястото.

Мъжът разказал:

– Бях в къщи, когато чух от улицата звук, напомнящ взрив или силен удар. Помислех, че наблизо е станала катастрофа и бързо излязох навън.

Но никакви блъснали се коли не намерил. Скоро забелязал кръг от обгоряла трева и видял истински кратер с малък камък в розов цвят в средата.

С помощта на джобно ножче мъжът извлякъл метеорита от дупката и тогава го разгледал внимателно.

Можем само да се радваме, че необикновената „изненада“ е долетяла на поляната, когато там не е имало човек или животно.

Михаил влезе в затоплената стая. Завари майка си усилено да търси нещо.

– Какво пак загуби? – засмя се Михаил.

– Ето закърпих чорапа, но не знам къде съм оставила губерката, – притеснено каза Марта.

Тя бе възрастна жена, скоро навърши 93 години, но често ѝ се случваше да губи едно или друго, по-точно не си спомняше къде го е оставила.

Синът ѝ веднага се включи в търсенето. Къде ли не погледнаха двамата, иглата я нямаше.

– В дън земята потъна, – ядосваше се Марта.

Михаил вече се готвеше да се откаже от търсенето, когато в кълбото, което се бе търкулнало почти до леглото забеляза, че нещо блести. Погледна внимателно и забеляза губерката забита в него.

– Защо ме караш да я търся край печката, когато си я забила в кълбото? – възмути се Михаил. – Гледай къде се е търкулнало. Хей там до леглото.

– О, боже, – завайка се Марта, – забола съм я в кълбото и съм забравила. – Мислех, че тук съм я сложила, пък то гледай къде съм я мушнала, – зарадвано бъбреше старата жена.

Тя „умееше“ да забравя това, което току що е пипала, но минали събития, имена и дати на роднини помнеше безпогрешно.

Лошото бе, че като загубеше нещо, притеснена се щураше из къщи и тези, които бяха с нея волю или неволю се включваха в търсенето. И накрая „нещото“ се намираше там, където никой не предполагаше.

Хубаво е в една къща, когато някой губи нещо, а друг го намира. Ако всичко замре, нищо не се движи или премества, всичко запада, опустява и умира.

Най-страшната подредба е тази, която напомня за липсата на живот, същинско мъртвило.

Много пъти Михаил се ядосваше на тези „търсения“ на майка си, но си казваше:

– Така тя е по-жизнена, макар и малко притеснена, но жива  ….

 Подарили на дивана малка възглавница – мисъл. От тогава, който и да дойдел в къщата, той на всички казвал:

– Аз си имам мисъл.

И всички започнали да смятат дивана за мъдър.

Даже, когато разбрали, че цялата му мисъл е една възглавница, много от тях не изменили мнението си.

Колко велика е силата на навика!

Жител на Тексас, решил да застреля невинно животно, без да отчете, че броненосците са известни със непробиваемата си броня.

Излизайки през нощта в двора на къщата си, един човек в частния си имот видял да се разхожда броненосец. Това много го раздразнило и той решил да се отърве от натрапника, като го застреля с револвера си.

Човекът два пъти пропуснал целта, но на третия ударил животното, куршумът рикоширал в здравата броня на броненосеца и ударил мъжа в челюстта.

На пострадалия е оказана медицинска помощ, а на броненосеца няма и следа от кръв, което говори, че той изобщо не е бил ранен.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.