Василка се готвеше да излиза. Свекърва ѝ Тодора, знаеше, че отива на молитва в една група, която се събираше в една съседна къща.

Първоначално, когато разбра, че снаха ѝ е повярвала в Господа, подкокороса съпруга си и двамата започнаха да натякват на сина си:

– Изгони я тази попадия.

Тогава Василка събра най-необходимото в един вързоп и се насочи към вратата. Тук вече не я искаха. Мъжът ѝ Сава я настигна и ѝ каза:

– Върни се. Аз нищо не съм ти казвал. Нямам против това, в което си повярвала.

И тя остана. Но мъжът ѝ така и не пожела да чуе за Господа, нито посети събиранията им, но не ѝ забраняваше да ходи при вярващите.

– Василке на молитва ли отиваш? – попита Тодора.

– Да, майко, – каза снахата.

– Аз вярвам, че има Бог и много съжалявам, че до сега съм го отхвърляла, – каза Тодора. – Помолете се там и за мен.

Василка я изгледа изненадано, но тихо каза:

– Добре, ще се помолим за теб.

Тя знаеше, че свекърва ѝ от известно време е болна. Краката не я слушаха вече.

„Е, какво пък, – каза си Василка, – може да ѝ е дошъл акъла в главата“.

Когато влезе при събралите се Василка се обърна към Горан, ръководителят на групата:

– Бях днес много изненадана. Свекърва ми, която не даваше и дума да се каже за Бог, днес поиска да се помолим за нея.

Всички коленичиха и започнаха да се молят.

– Късно е, – каза млада жена потънала в молитва.

Но Горан каза:

– Нека да продължим да се молим за нея, има усещане, че Бог иска да ни каже още нещо за тази болна жена.

– Приета е, – дълбока въздишка се отрони от по-възрастна жена. – Бог я приема.

На другия ден Тодора почина. Василка все още не бе наясно какво се бе случило на молитвата, затова се обърна към Бога:

– Господи, какво стана със свекърва ми?

През нощта Василка сънува сън. Тя видя Тодора в бели дрехи как се издига към небесата.

Един богата човек дълго време боледувал, но след известно време му станало по-леко и оздравял.

След боледуването си влязъл в градината. Бил хубав пролетен ден.

Той почувствувал прилив на радост и се разплакал. Вдигнал очи към небето и възкликнал:

– О, Боже, как мога да Ти се благодаря за здравето, което си ми дал? С готовност бих пожертвал цялото си имущество!

По това време минал край него един старец. Той чул думите на богатия човек, отишъл при него и му казал:

– Ела с мен.

Богаташът го последвал.

Двамата скоро дошли до една бедна, полусрутена къща. Собственикът ѝ лежал болен, жена му плачела, а децата били в дрипи и просели хляб.

– Помогни на тези бедни хора, – казал старецът, – те са по-малките ни братя в Христос.

Богатият човек щедро помогнал на нещастните хора.

Старецът се усмихнал и казал:

– Така прави всеки път. Първо обръщай с благодарност поглед към небето, а после към земята, за да видиш на кого трябва да помогнеш.

Срещайки с нуждаещи се, милосърдието действа веднага, без отлагане.

Според думите на Христос, всяко добро дело е вид благотворителност: да напоиш жадния с чаша вода, да нахраниш гладния, да облечеш голия, да утешиш скърбящия, да покажеш на непознат пътя, да съчувстваш на угнетения, всичко това е милосърдие.

Това трябва да прави всеки християнин. Ние можем да си помагаме един на друг с любов и действие.

Всяко добро дело в името на Бога и любов към Него и ближния, е дело на милост.

Миро живееше в столицата. До в къщи се прибираше с метро.

Случваше някой от пътуващите да заспи  и да го събудят на последната спирка. Какво да се прави хората са уморени в края на дена от работа.

Днес Миро седна в полупразен вагон. Срещу него седеше млад човек, прилично облечен, със затворени очи. Явно спеше. До него седна един едър мъж.

Композицията тръгна. Младежът по законите на физиката падна на съседа, но мъжът бе достатъчно великодушен и се отдръпна, така че младия човек легна изцяло на седалката.

Изведнъж между краката на младия човек потече струйка, първоначално силна, после постепенно намаля, а накрая изцяло спря.

Всичко това се разля във вагона.

– Как може да се напие до такава степен, че да не може да контролира пикочния си мехур? – изропта възрастен мъж.

Изведнъж вагонът спря и се оказа точно срещу спирката. Хората стояха и чакаха, да видят какво ще се случи по-нататък.

Миро усети неприятна миризма, която усещаше до края на пътуването. Но забеляза, че ароматът който се разнасяше във вагона е малко сладникав.

– Е, понапил се е малко, ясно, – констатира един дядка в работен комбинезон.

Изведнъж младежът скочи и изтръпна, когато видя какво е направил. Изтича до другия край на вагона със съвършенно сухи панталони.

В ръцете му се оказа празна бутилка “ London Pride“.

Дребно нещо, но оказа успокояващо въздействие на пътниците. Когато разбраха какво се е случило, всички се разсмяха.

Според дадени вярвания, разсипаната сол води до кавга. Това суеверие е родено не в Европа, а в Русия по времето на цар Алексей Михайлович.

По това време търговията със солата не е била развита в Русия, тя се е транспортирала от далече и се облагала с всевъзможни данъци и задължения.

Тогава правителството увеличи данъците върху търговията със сол, което довело до увеличение на цените ѝ. Солта тогава е била много скъпа, а да се живее без нея е било много по-трудно, отколкото сега. През 17 век не е имало хладилник и солта се е използвала като консервант.

За да се запазят месото, сланината, рибата ги солели. Зеленчуците също ги солели и оставали да ферментират, за това останало без сол, семейството се оказвало заплашено от глад.

Така че не е изненада, че разсипаната сол води до бурно недоволство на роднините. От тук идва и обичая да се хвърля щипка сол през лявото рамо, за да се предотврати кавгата.

По този начин главата на къщата сякаш показва, че вината е простена, а добрите отношения за него са по-ценни от скъпата сол.

Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството.

Имаме стотици телевизионни канали; Професионалните спортни екипи и поп групи, които събират, а след това харчат милиарди долари.

Милиони хора имат втора или дори трета къща за почивка. Нашите деца се разстройват, ако не им дадем най-новата компютърна игра за поредния празник.

Убедена съм, че безумното преследване на забавленията е симптом на много дълбоко явление.

Някои смятат, че сме най-скучно поколение в историята и може би те са прави. Някъде дълбоко в нашите сърца живее неудовлетвореността, празнотата, викащи за вътрешен мир и спокойствие, които с нищо не можем да наситим. И колкото повече се опитваме да го задоволим, толкова е по-силно неудовлетворението ни.

Само Христос може да насити празнотата на сърцата ни. Веднага щом се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява и ни дарява с мир, какъвто „светът не дава“.