В Индия живееше Масуд, продавач на фъстъци. Всеки ден вървеше по брега край плажовете и викаше:

– Фъстъци! Хубави, пресни фъстъци!

Той бе беден и едва изкарваше, за да нахрани семейството си. Но вечер като се прибереше у дома си, се хвалеше пред съпругата и децата си:

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на компанията си!

Веднъж успя да продаде всички фъстъци за деня и си каза самодоволно:

– Един ден ще си поживея като богаташ!

И реши малко да се поотпусне. Отиде в фризьорския салон, където не само го обръснаха, но и го подстригаха по новата мода. След това отиде в магазина и си купи скъп костюм, бяла риза и вратовръзка. Към всичко това прибави и някои допълнителни аксесоари, които го правеха да изглежда богат.

Вечерта отседна в луксозен хотел и му останаха толкова пари, че като се събуди да си поръча изискана закуска.

През нощта се наслаждаваше на луксозния апартамент, който бе наел. Сутринта отиде близо до брега в заведение за бърза закуска. Беше претъпкано с туристи, но той успя да си намери свободна маса.

Пълната чиния бе пред него, когато при него дойде един мъж и попита:

– Мога ли да седна при вас?

– Да, моля заповядайте, – учтиво се отзова продавачът на фъстъци.

Мъжът изглеждаше като бизнесмен от голяма класа.

Масуд си помисли: „Това е моя най-щастлив ден! Аз живее в този ден не само като богат човек, но и ще се храня с такъв“.

Двамата разговаряха, докато се хранеха.

– С какво се занимавате? – попита непознатият.

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания, – гордо отговори Масуд. – А вие с какво се занимавате?

Богатият човек се смути:

– Съжалявам, че трябва да ви се представя. Мислех, че от вестниците, които навярно сте преглеждали, сте ме разпознали. Аз съм Джон Д. Рокфелер.

Въпреки, че Масуд не разпозна лицето му, той бе слушал много за този човек.

„Това е чудесно, – помисли си самодоволно продавачът на фъстъци, – аз закусвам с един от най-богатите хора в света“.

След като се поопознаха малко, Рокфелер предложи на Масуд:

– Харесва ми вашия стил на работа. Тук започвам нова компания. Защо не дойдете да работите при мен? Ще ви направя вицепрезидент по продажбите в моята фирма.

Масут малко се забави, преди да отговори:

– Благодаря за щедрата оферта, но бих искал да си помисля малко.

– Разбира се, – съгласи се веднага Рокфелер. – Все пак искам да знам какво мислите по предложението ми, преди да се разделим.

Двамата се наслаждаваха на храната и питиетата без да бързат. Когато свършиха, Масуд се изправи. Той направи една крачка от стола си, обърна се и каза доста високо:

– Благодаря ви, господин Рокфелер, че ми предложихте да стана вицепрезидент във вашата фирма, но трябва да ви откажа. Предпочитам да бъда президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

След което се обърна към вратата и излезе навън.

Години по-късно старият продавач на фъстъци обикаляше плажовете и с немощен глас викаше:

– Фъстъци! Хубави фъстъци!

А вечер, когато се прибереше разказваше на внуците си, как преди години един от най-богатите хора в света му предложил да стане вицепрезидент на фирмата му и как той се отказал, за да остане президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

Продавачът на фъстъци имаше шанс за финансова сигурност, но беше твърде горд и самодостатъчен, за да го приеме.

Ние, християните, не правим ли същата грешка?

Нашият „богат” приятел – Небесният Отец – притежава собствеността и ресурсите на света. Той ни предлага любов, смисъл, цел и в крайна сметка вечен живот.

Всичко, което трябва да направим е да покаем от греховете си и да Го приемем в живота си. Но много мъже и жени са твърде горди и независими, за да предадат всичко, което имат плюс живота си на Бога.

И резултата е налице, те още тънат в бедност, мрак и безнадежност.

На 36 етаж ставаше нещо. Наоколо се суетяха група от полицаи. Андрей повдигна глава и видя жена, която се готвеше да скочи. Тя беше облечена в скъпа рокля и имаше представителен външен вид.

Полицаите се опитваха да я убедят:

– Не стойте близо до перваза!

– Глупаво е да скачате.

– Не се наранявайте!

– Не дайте така, за всяка ситуация има изход.

Но усилията им бяха напразни.

Андрей прецени положението и попита капитана:

– Мога ли да се доближа до тази жена и да разговарям с нея?

Капитанът само вдигна рамене и безпомощно каза:

– Всичко опитахме …. пробвайте и вие….. вече няма какво да губим.

Андрей се опита да доближи до жената, но тя изкрещя:

– Не се приближавайте! Ще скоча!

Андрей отстъпи една крачка назад, но не се отказа, а кротко проговори:

– Съжалявам, навярно смятате, че никой не ви обича?!

Това привлече вниманието ѝ, може би защото тя не очакваше някой да я заговори така.

Андрей продължи:

– Вероятно внуците ви не ви уважават достатъчно?

Изведнъж тя се приближи към него и категорично заяви:

– Семейството ми ме обича и внуците ми са чудесни.

– Може би сте обеднели и се чувствате прекалено отчаяна, за да искате да скочите, – опитваше да налучка истинската причина Андрей.

– Аз и гладна? – жената с жест посочи скъпата си дреха. – Живея в луксозен апартамент в центъра на града.

Андрей направи една крачка напред, сега той се намираше на метър и половина от нея.

– Тогава защо искате да се самоубиете?

– Не помня. Забравям……

Андрей бавно и спокойно я накара да си спомни за хубавите неща, които ѝ се бяха случили в живота и за които би могла да благодари.

Разговорът бе дълъг. Жената извади снимките на внуците си и ги показа на Андрей. Разказа му за всичките членове на семейството си.

– А можете ли да благодарите на всички хора, за които ми разказахте и най-вече на Бог?

– Да, – каза тя възторжено и се усмихна.

Накрая жената се съгласи да се прибере, защото бе разбрала нещо много важно, че благодарните хора са щастливи.

Ако попитате в селото, кой е най-добрият ловец в района, ще ви кажат, че това е Васко Пушката. Той беше смел и отзивчив човек и бе съвсем млад, само на 30 години.

Когато питаха Васко:

– Ти вярващ ли си?

Той се усмихваше и казваше:

– За сега още не.

– А кога ще повярваш? – настояваха по-старите хора в селото, на които често помагаше.

– Няма да е скоро. Може би, когато остарея. Сега ми се живее, – казваше Васко и продължаваше да ходи на лов и да изпълнява ежедневните си задължения, за да изхрани семейството си.

Веднъж този страстен ловец се натъкна на следите на една ранена мечка.

Беше късна есен и земята беше покрита със сняг.

Следите на мечката водеха към скалите.

– Ще те хвана, – зарадва се Васко, – няма къде да ми избягаш.

Когато ловецът се изкачи на скалите загуби следите на мечката и започна да се оглежда.

Изведнъж разяреният звяр се нахвърли върху Васко и той инстинктивно направи крачка назад, но там имаше пропаст. Ловецът не успя да се хване за скалата и полетя надолу.

От гърдите му се изтръгна приглушен вик:

– Господи, помогни ми ….

И Васко падна по гръб на нещо гъвкаво и меко, което задържа падането му. Когато се огледа, забеляза, че на отвесната стена на скалата растеше бреза. Именно тя с клоните си го бе спасила от смърт.

От тогава Васко Пушката започна редовно да посещава селската църква.

Васко дойде на гости на дядо си. Когато влезе в двора, дядо му седеше край малко изкуствено езеро, в което волно плуваха доставящи наслада красиви риби.

– О, Васко, кога пристигна?! Добре дошъл! – зарадва се дядо Васил.

Лицето на момчето бе мрачно и подтисното.

– Какво се е случило с теб? – попита дядо Васил. – Изглеждаш ми отчаян и обезсърчен.

– Дядо, много съм объркан, – призна си Васко. – Всеки ден от живота ми по нищо не се различава от предишния. Дали е утро или вечер за мен няма никакво значение.

Старецът погледна съчувствено внука си и му каза:

– Много хора биха мечтали да бъдат на твое място. Имаш дом и всичко необходимо за живота си…. За какво мечтаеш?

– Първоначално исках да се науча да свиря на тамбура, нашите ме записаха в народния състав на училището и там усвоих този инструмент. После исках да рисувам красиви пейзажи и не само тях, но това което ми харесваше наоколо, постъпих в кръжок и сега картините ми са доста сполучливи. Исках да се науча да плувам, татко ми помогна да усвоя и това. А сега не знам за какво да мечтая.

Дядо Васил поклати глава и започна да поучава внука си:

– Човек, който няма мечта е като тези риби, които плуват в това малко езеро. За тях дните са едни и същи. Те не знаят що е радост и веселие.

Старецът замълча и удари с ръка по водата на езерото, а след това продължи:

– Ако няма смисъл живота ти, ще се скиташ безцелно. И когато дойде време да умреш, ще разбереш, че напразно си пропилял живота си. Трябва да имаш цел, Всяка крачка към мечтата ти, те изпълва с желание да я достигнеш.

– Всеки път, когато постигна дадена цел, трябва да си поставям нова ли? – попита Васко.

– Да, – кратко отговори дядо му. – Научи се да мечтаеш и да крачиш бодро към това, което трябва да постигнеш. Дори и да не се осъществи някоя твоя мечта, самия път, по който вървиш, за да я реализираш, те променя и изпълва с ентусиазъм.

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.