Живели някога Благодаря и Моля. Не тъгували за пропуснатото, а дружили заедно и си помагали. Където тръгнел единият, там отивал и другият. Навсякъде край тях се чувало:
– Благодаря!
– Моля!
Веднъж през зимата решили да се спуснат от заснежения хълм наблизо. Благодаря първи изкачил хълма. Спуснал се надолу и започнал да крещи от радост:
– Ау, колко е хубаво!
След като слязъл в подножието на хълма, отново поел нагоре, за да се спусне.
Моля стоял на страна и гледал уплашено:
– Страх ме е, много е високо.
Благодаря отново се спуснал и закрещял:
– Ей, страхотно е!
А наоколо деца се пързаляли, а гласовете им звънели.
Моля също искал да се спусне, но височината му изглеждала прекалено голяма. Благодаря се затичал към него, хванал го за ръката и го потеглил нагоре към върха.
– Недей, не ме дърпай, моля те. – тресял се от страх Моля.
Благодаря положил големи усилия, за да изкачи приятеля си.
Спуснали се двамата заедно от върха и се катурнали в една снежна пряспа. Пълзели, пъхтели, но не могли да се измъкнат от нея. А децата се пързалят наоколо и се блъскали. И тъй като вежливите думи се загубили някъде, навред се сипели грубости и ругатни.
– Какво само ме буташ, глупак такъв!
– Как смееш да ми подлагаш крак, сега ще ти кажа на теб!
– Сега ще ти цапна един зад тила!
– Само един юмрук в стомаха и ще видиш тогава!
Децата спрели да се смеят и започнали да се бият. Удряли с ръце и крака, ритали се безпощадно. Всяко от тях получило своята порция от подутини и натъртвания.
Благодаря и Моля най-накрая успели да се измъкнат от дълбокия сняг. Децата видели, че вежливите думи са отново с тях и започнали да си казват едно на друго:
– Благодаря ти, че ми направи тази цицина на главата.
– Моля!
– Благодаря ти,че ме насини добре!
– Моля!
И всички започнали да се пързалят весели и щастливи, без да се карат и бият.

Marathon Des Sables е едно от най-трудните състезания за издръжливост в света. Състезателите преодолеят повече от 250 км на територията на Сахара за по-малко от седмица.
Всеки в състезанието се сблъсква с трудностите на пустинята, но никой не е имал толкова трудна борба за оцеляване като тази на Мауро Проспери.
През 1994 г. италианският полицай участвал в надпреварата. Малко след началото той попаднал в средата на пясъчна буря. В рамките на няколко часа той държал гръб си към вятъра и се придвижвал на малки разстояния.
Когато пясъчната буря утихнала, той продължава да се движи, но избрал грешната посока. Когато разбрал това,  веднага изготвил  план за действие. Той пикаел в бутилката си, за да има какво да пие по-късно. Вървял сутрин и вечер, а стоял на сянка когато било много горещо.
В продължение на три дена той използвал бутилката си, но ударила още една пясъчна буря, която продължила 12 часа.
Той намерил старо мюсюлманско светилище, където имало много прилепи. Успял да хване два от тях и да изпие кръвта им, тъй като се бил обезводнил.
Тук Проспери загубил всякаква надежа. Решил да умре в това мюсюлманско светилище, където тялото му щяло да бъде намерено, а не в пустинята, където ще изчезне завинаги.
След това написал бележка на жена си със въглен и си разрязал вената на ръката, но кръвта му била много гъста, за това се уплатнила и втвърдила.
Невъзможността да се самоубие подновило желанието му за живот. И той продължил да върви. Минали 5 дена, докато бил намерен от номади. Те го занесли в съседната алжирска военна база.
За 9 дена Проспери изминал 300 километра настрани от правилния маршрут и загубил 18 килограма.
След четири години той отново участвал в съзтезанието, но отново не го завършил. Този път си счупил палеца на крака.

Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..

В офиса компютъра нещо се развали. Обадиха се на специалист. Той дойде и всичко оправи.
Ето какво разказва служителят за всичко, което се е случило:
– Дойде програмистът, погледна компютъра, вдигна ръце към небето, нещо прошепна, обърна стола 10 пъти обратно на часовниковата стрелка, ритна компютъра по крака, отново нещо прошепна и излезе. Всичко заработи. Той е истински магьосник.
А ето и гледната точка на програмиста за всичко, което е станало:
– Обадиха ми се по телефона, нещо се случило с компютъра и не работел. Отидох. Изглежда сътрудникът е нервен и неспокоен. Постояно се върти на стола и ето шнурът се е навъртял около крака на стола и щепсела е излязъл от контакта. Аз се ядосвам тихичко, като развивам кабела от стола, наричайки този глупак с какви ли не имена. След това поставих компютъра по-далече, вмъкнах щепсела и си тръгнах. Бива ли за такава глупост да ме викат?

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.