Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..

В офиса компютъра нещо се развали. Обадиха се на специалист. Той дойде и всичко оправи.
Ето какво разказва служителят за всичко, което се е случило:
– Дойде програмистът, погледна компютъра, вдигна ръце към небето, нещо прошепна, обърна стола 10 пъти обратно на часовниковата стрелка, ритна компютъра по крака, отново нещо прошепна и излезе. Всичко заработи. Той е истински магьосник.
А ето и гледната точка на програмиста за всичко, което е станало:
– Обадиха ми се по телефона, нещо се случило с компютъра и не работел. Отидох. Изглежда сътрудникът е нервен и неспокоен. Постояно се върти на стола и ето шнурът се е навъртял около крака на стола и щепсела е излязъл от контакта. Аз се ядосвам тихичко, като развивам кабела от стола, наричайки този глупак с какви ли не имена. След това поставих компютъра по-далече, вмъкнах щепсела и си тръгнах. Бива ли за такава глупост да ме викат?

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.

Когато не знаем от къде произхожда дадена дума, разделя ме я на части, който имат някакво смислово значение. Но постъпвайки така, често изпадаме в парадоксално положение.
Ето как двама „умници“ веднъж разсъждавали върху думата „демокрация“.
– Какво означава демокрация? Толкова говорят за нея и по телевизията, и по радиото – казал единият.
Другият се почесал по главата, вторачил невиждащ поглед в земята и свъсил вежди. Явно, разсъждавал усилено по въпроса.
Изведнъж се плеснал по крака, погледнал хитро събеседника си и казал самодоволно:
– Виж думата се дели на демо и кратия нали?
Другият недоумяващо го погледнал:
– Е и?
– Много просто. Това са демони, който се делят многократно, – като наблегнал на кратно, – с други думи демони, които се умножават много пъти.

Нашият съсед е много мили и тих алкохолик, с когото животът често си прави лоша шега.
Ето например, на вратата се звъни. Отварям, а там стои нашия познайник, облегнал се на стента.
В очите му се чете тъга и безнадежност. Прекрачи прага на вратата с единия си крак,
повдигна глава и каза:
– Извинявайте, аз влизам или излизам?