Многото часове седене зад бюрото в модерния офис води до много здравословни проблеми. Известно е, че позицията на тялото трябва да се сменя редовно, всеки час. Човек трябва да се изправя и да правят някакви упражнения.
Но какво ще стане, ако работата не позволява да се откъсваме от нея?
Компанията Stir предложи като решение на проблема своето ново бюро. Stir Kinetic Desk M1, което напомни на потребителя, че той е останал твърде дълго седнал и автоматично увеличава височината, така че на него може да се работи изправен.
Масата с минималистичен дизайн е свързан към електрическата мрежа и се състои от две части с розетки и USB-порт, вградена в плота. Интегрирани температурни сензори следят положението на тялото на потребителя и се натрупват информация под формата на графики за общото време, прекарано на работното място: в седнало или изправено положение, честотата на смяна на позиции и така нататък. Въз основа на вътрешни алгоритми се препоръчва на потребителя да се изправи или да седне и след потвърждение, автоматично променя височината си. За последния отговарят малки двигатели в краката. Височинното ниво може да се регулира предварително в съответствие с нарастването на собственика.
Stir Kinetic Desk M1 поддържа безжична Bluetooth и Wi-Fi. В перспектива, се очаква, че ще се получават и обработват данните от „умни“ гривни, различни спортни сензори и други устройства, които ще събират данни за жизнената дейност на собственика.
Тази „умна“ маса тежи около 70 килограма.

Родителите на Брамс били много странни, но много щастливи.
Когато бащата на Брамс се оженил бил на 24 години, а майка му Хенрике Христиане Ниссен, малко преди сватбата навършила 40 години.
Освен това тя накуцвала. Единият ѝ крак бил по-къс от другия и имала много болезнен вид.
Въпреки всичко бащата на Брамс, Йохан Якоб направил добър избор.
Техният съвместен живот бил доста успешен и почти 40 години те живели в любов и съгласие. Били щастливи и весели до смъртта си.

Щом звънна, вратата веднага се отвори. Посрещна го жена с големи сенки под очите и добродушна усмивка.

– А вие сте мъжът, който звънна преди малко по телефона?

– Извинявайте, че ви притеснявам, – мъжът запристъпя нервно от крака на крак.

Жената махна с ръка към хола и се наведе да събере разхвърляните играчки в коридора.

Когато се настани в един от фотьойлите, тя дойде и седна срещу него.

– Роднина ли сте на Гошо, този, когото убиха вчера, тук през две преки? – попита мъжът.

– Не, – жената се усмихна, – Срещали ли сме се само веднъж, но остаха от него с много добро впечатления. Знам, че бе сутеньор, но …..

– Как се запознахте? – попита мъжът.

– Преди пет години почина мъжът ми. Бяхме много задлъжняли. Тогава трябваше да купувам много лекарства за него, а и не работех никъде. Децата бяха малки. След смърта му, не можех да си намеря работа никъде, а заплашваха да ни изхвърлят на улицата. Гладувах. Това, с което ми помагаха приятелите му, успявах да нахраня децата. Без работа и средства, реших да.., – жената погледна малко смутено събеседника си.

– Отидохте при Гошо? Знаели сте, че е бил сутеньор, – подсказа ѝ мъжът.

– Да проклинах се, че дори само си го помислих ….. Родителите ми бяха набожни хора. Възпитана съм в религиозен дух, но трябваше някак да се измъкна от това положение и ….за това отидох при него. Бях решила да продам единственото, което имах.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя продължи смело:

– Най-напред не се осмелявах да вляза. Колебаех се. Гошо ме видя. Той разчистваше стаята си. Погледна ме и попита: „Мога ли с нещо да ви помогна?“ Казах  му, че ми трябват пари и му обясних защо. И тогава този абсолютно непознат човек, направи нещо неочаквано….

Двамата мълчаха дълго време. След това жената събра сили и продължи:

– Гошо влезе в стаята и започна да разхвърля кревата си. Уплаших се. Започна да отваря чекмеджета, вратите на шкафовете и шумно да ги затваря. Събра на купчина доста неща, между които имаше скъп часовник, радиоуредба, кристални чаши, много красив изрисуван порцелан, не успях всичко да видя. Събра всичко в една чанта и ги качи в колата си. Преди да седне зад волана, обърна се към мен и каза: „Ела след пет минути на съседната пресечка“ и ми махна в тази посока с ръка. Запали мотора на колата и потегли.

– Интересно, какво сте очаквала тогава? – попита мъжът.

Жената сякаш не чу въпроса му. Тя се наведе малко напред и продължи да разказва:

– Когато успях да стигна до ъгъла видях, че всичко, което беше събрал го внасяше в една къща. Приближих и прочетох на табелата „Заложна къща“. Гошо нещо говореше със друг мъж на вратата и другият му даде пачка банкноти. Докато разбера какво става, Гошо ми пъхна парите в ръцете и каза: „Отиди плати и не ставай курва“. След това запали и потегли с колата.

Жената въздъхна дълбоко, а очите и се премрежиха отново от сълзи. Мъжът леко се надигна и спокойно каза:

– Той ви е помогнал.

– Да, – каза вече успокоена жената. – Той беше добър човек и истината трябва да излезе наяве.

– Ще направя всичко възможно това да се научи за него, – каза мъжът и си тръгна.

Австрийският дипломат фон Ринг разказвал, че първото представление на знаменитата опера на Вагнер „Валкирия“ във Виена за малко да бъде отменена.
Работата била в това, че съгласно замисъла на постановката в тази опера на сцената трябвало да се появят черни коне и то истински.
В придворните конюшни конете били дресирани, но били сиви, а на Вагнер му трябвали черни.
– Вие искате да ме опозорите! – тропнал с крак той на директора. – Няма да допусна такова издевателство, дори ако моята опера въобще не бъде поставена във Виена, отколкото да се играе със сиви коне.!
– Но операта вече е подготвена, толкова много средства са изразходвани вече ….
– Това не ме интересува!
И само намесата на фон Ринг помогнала да се разреши конфликта… Дипломатът дал „дипломатически“ съвет:
– Оцветете сивите коне с черен цвят.
Вагнер във възторг грабнал ръката му, раздрусал я и извикал:
-Вие ми спасихте живота!
Конете боядисали и спектакълът се състоял….

Капитан Джордж Кахлон е бил един от най-възрастните ранен по време на операцията „Нерушима скала“.
Кахлон е на 51 години, офицер от запаса. В цивилният живот е специалист по сложни системи за безопасност.
В първите дни на войната, той е бил повикан в армията и изпратен да проверява терористичните тунели. Там Кахлон е бил тежко ранен в крака. Коляното му е било напълно разбито.
Сега, след много месеци на рехабилитация в болницата „Каплан“, капитанът може да ходи отново, както преди войната.
– Това е невероятно, – казва Кахлон. – Сега мога да се изкачвам по стълбите и в свободното си време да работя като доброволец в бърза помощ.
Това е истинско чудо. Не инвалид, а съвсем здрав мъж. Все едно никога не е бил раняван.