Иван Петров се дипломира и го изпратиха на работа в реанимацията.

Един пролетен ден докараха момче, жертва на несподелена любов. Особено през пролетта болницата се пълни с такива идиоти. Какво да се прави хормоните бушуват ….

Този младеж се бе опитал да се отрови, но не напълно. Промиха му стомаха и го сложиха да лежи. А той през цялото време крещеше:

– Не мога да живея без нея, ще се убия.

За това го бяха вързали с ремъци за кревата. Поръчаха на Петров да вземе момчето от реанимацията и да го докара до стаята му.

Иван бута леглото по коридора, а младежът не може да се успокои и непрекъснато крещи. На Петров му писна и каза:

– Що не искаш да живееш, стани донор на органи. Това е безвредно и ще принесе на някого полза.

Изведнъж младежът се умълча. Стигнаха асансьора. Тук имаше две възможности нагоре към стаята му или надолу към моргата.

Един от санитарите попита:

– Надолу или нагоре?

А Петров най-сериозно каза:

– В моргата.

Момчето на леглото пребледня и започна да мърмори за лекари убийци. Когато стигнаха на долния етаж младежът започна да крещи:

– Спасете ме! Помогнете ми! Искат да ме убият!
Всички виждат, че момчето не е на себе си. Ето ръцете и краката му са завързани с ремъци за кревата, за това никой не му обръща внимание.

Някой се опита да го успокои:

– Изобщо не боли. Потърпи малко. Раз и готово ….

Момчето разбра, че това е някаква световна конспирация. Той си припомни всичките филми, където изрязват органите на хората, а после човек  изглежда изтощен, умствената му дейност спада, …..

Когато стигнаха до стаята, на младежа му стана страшно да гледа. Лежи пребледнял покорен на съдбата ….

Повече това момче не направи опит за самоубийство.

Някои ароматни растения споменати в Библията имат много по-дълбоко значение.

Алоето е горчива подправка. То е споменато в смисъл, че в горчивото се съдържа сладост. Това действие се разбира само от опит.

Смирната се е използвала за балсамиране на мъртвите. Тя ни нашепва, за какво трябва да умрем. Това е скритата сладост, изпълваща сърцето, след като то е умряло за своята воля, гордост и грях.

Някои вярващи са привлекателни, тъй като носят отпечатъка на зрелия дух, печата на кръста, явно доказателство за това, че душата е умряла за всичко горделиво и властно, което е било в нея, а сега всичко е в краката на Господ Исус.

Това е неземната красота на смирен дух и разкаяно сърце: звуци на музика от тъжни струни, сладост, която получава узрелия плод, когато се допре до студа.

Тамянът е смола, която излъчва аромат, когато изгори. От дълбините на огъня се възнася благовонен пушек, разпространяващ сладък аромат. В това виждаме сърце, от което блика нежност, макар да е в огъня на скръбта. То изпълва святата душа с облак на хваление и молитва.

Възлюбени, изливат ли се от нас аромати и благоухания? Сърцата ни изпълнени ли са с благовонен тамян?

Главата ни е нужна, за да мисли, краката – да ходим, но за какво ни са веждите?

Основната функция на веждите е да защити очите. Това специфично окосмено покритие помага на човека да оцелее в екстремални условия.

Когато нашите далечни предшественици са влизали в схватка с дивите зверове, по време на двубоя по лицата им се е стичала пот. В нея, както е известно, се съдържат вредни за очите сернокисели съединения, които ни карат непрекъснато да мигаме, лишавайки ни за секунди от зрение.

Този момент е напълно достатъчен, за да може звярът да нанесе на човека смъртоносна рана. Но в този двубой са побеждавали нашите предци, защото потта не е попадала в очите, а по веждите се е стичала по слепоочията и по носа.

Веждите ни спасяват не само от потта, но и по време на ремонт, когато мазилката пада не върху очите ни, а отново върху тях.

Освен това веждите ни помагат да изразим различни емоции, като тъга, гняв, изненада. … Те позволяват на събеседника ви да разбере, как вие се отнасяте към дадена идея или събитие.

Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Срещнали се две врани едната плашлива, а другата се пишела за по-смела. Втората се надсмивала на първата:

– От всичко се страхуваш! Вечно се оглеждаш. А най-добрите парчета добиват тези, които са смели, такива като мен.

– Предпазливостта на никого не е навредила, – възразила първата врана.

– Погледни се, на какво приличаш със своята предпазливост, едва се държиш на краката си от глад, – силно се разсмяла смелата врана.

Наблизо изпукал клон и наплашената врана веднага отлетяла. А смелата ѝ посестрима продължила да се смее и не забелязала как зад нея се прокраднала лисицата.

Смелата врана, за да спаси живота си, остана без опашка. От тогава и тя стана страхлива …..