Росица беше възрастна жена. Не беше на легло, но трудно се движеше. Рядко някой я посещаваше. Но имаше и хора, които идваха при нея, макар че си ги поръчваше по телефона.

Днес Дима беше дошла при нея. Росица беше я повикала да ѝ направи косата, но преди това трябваше да я измие.

Росица беше навела глава над мивката, а Дима внимателно ѝ миеше косата.

– Достатъчно ли е, мила? – попита тя възрастната жена.

– О, да. Точно така исках. Сега се чувствам по-млада.

И двете жени се засмяха.

– Винаги, когато искам някой да ми направи косата, поръчвам да ми изпратят теб. Друг не искам. На друг не давам да ме пипа.

– Много мило, Роси, но и другите момичета работят добре, – смутено каза Дима.

– О, стига. Позволи ми да те похваля малко. Ти винаги намираш най-точните думи и изслушваш старческите ми приказки. Не разбираш ли, че не е само за фризирането на косата ми те викам?

Старата жена задържа издайническите съзлзи, които се прокрадваха в очите ѝ. Потупа с треперещата си ръка младата жена и ѝ каза:

– Благодаря ти, скъпа! Ти си неоценим дар за мен.

Дъщеря ѝ се роди много бързо. Бяха я сложили до нея. Милваше мъничката влажна главичка, целуваше малките безпомощни пръстчета и плачеше изпълнена с обич.

– Голям късмет имате, момиченце е, – каза акушерката, напомняща ѝ за предстоящата процедура. – Повечето семейства, които искат да осиновят дете, търсят момиченца.

Завладяна от любов към своето бебе, примесена с ужас, че ще го загуби скоро, я накара да обгърне малкото телце сякаш искаше да го защити. Нима е възможно в такъв момент да изпита и радост и мъка?

Не мигна цяла нощ, страхувайки се, че ще загуби някой от оставащите ѝ мигове с детето. Беше милвала копринената коса на детето. С пръст очертаваше профила му. Разтваряше малките длани десетки и стотици пъти. Люля дъщеря си, когато се разплака. Притискаше я до гърдите си и нежно я целуваше.

Бе я разповила, за да види всеки сантиметър от детското телце. Усмихваше се на движещите се крачета. Смени подмокрените пелени и я уви в шала си. Изправи се до прозореца с детето на ръце и му показваше мрака и звездите.

А когато почувства, че сънят може да я пребори, започна да крачи из стаята, за да може още малко да подържи бебето в ръце.

Тя знаеше какво ще стане. Искаше да запази чувството, миризмата, звука и топлината на своето дете

Когато утрото настъпи, тя разбра, че всичко свърши. Стъпките и гласовете отвън я сковаха в неочакван мраз премесен със страх.

Влезе жена с бяла престилка и ѝ подаде документите.Тя взе писалката да подпише, погледна бебето и каза умолително:

– Моля ви помогнете ми!

– Надявам се, не се каниш да промениш решението си, – попита жената предпазливо.

Дълго време младата майка се колебаеше. Дали изобщо ще може да направи правилно нещата? Да задържи ли бебето? Ще успее ли да се грижи за него сама? Можеше да се премести някъде по-надалече от тук. Имаше достатъчно пари, за да отгледа дъщеря си, да ѝ осигури добър живот.

– Не мисля …, – започна младата майка, събирайки остатъците от силите си, – не мога…. да я дам. Искам да живея с нея.

Тя остави документите настрани, притисна детето силно до гърдите си и се разплака…..

Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.

Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:

– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?

Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:

– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.

– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?

– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.

– Нима Бог не може да твори по-резултатно?

– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.

Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.

– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?

Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.

Погледна я в очите и спокойно каза:

– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която  е причислен.

Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.

Възрастна пълна жена с късо подстригана посребрена коса, гледаше съчувствено приятелката си. Слаба женица с изморени очи и втъкани бели нишки в някога непокорна буйна коса. Тя внимателно преглеждаше ръцете си, отскубваше нещо от тях и раздразнено го хвърляше на земята.

Край тях мина закръглена жена, все още млада и жизнена, и весело ги поздрави:

– Здравейте! Какво  е станало? – попита тя, усетила напрежението излъчващо се от двете приятелки.

Пълната вдигна очи засмя се и каза:

– С Диди решихме да пооскубем големите тръни ей там. От тях нищо не се вижда към пътя. Но целите ни ръце станаха на таралежи от малките бодлички, които се набиха по ръцете ни, – и протегна дланите си, за да покаже множеството ранички и охлузвания, получени от борбата с високите , полуизсъхнали тръни.

Новодошлата обърна поглед към големия куп, образувал се от победените тръни. Похвали ги за добре свършената работа и предложи да помогне за очистването на заболите се по-дълбоко трънчета в ръцете им.

Диди се засмя, махна с ръка и шеговито каза:

– А сега чакаме да дойде една буря и силния вятър, да ги махне от тук, защото ако ги сложим в кошовете за боклук няма да ги изпразнят.

Жената с децата трепна, но поде шегата:

– Ей, не така! Снощи като затрещя и дърветата започнаха да се превиват, сякаш искаха да се скрият под земята, единствената ми мисъл беше за градината. Още не сме обрали всичко от двора. ….. А вие сега, какви ги говорите …….гледай ги ти, буря им се прищяло. По-добре запалете един огън и ги изгорете.

Едната от приятелките се засмя и каза:

– Че това гори ли? Само изглежда сухо, но още е живо, дори пламък няма да има, ще опуши всичко наоколо.

Едно от децата побутна майка си и плахо каза:

– Горкият Бог, като слуша молбите ни, как ще ги изпълни, като си противоречат?

Майката погали детето и тихо каза:

– Добре, че Бог не винаги изпълнява това, което искаме. Той знае кое е добро за нас.

Още от времето на Клеопатра огъня е бил използван като инструмент на фризьора, например, за скъсяване на косата.
Доста популярно е „подстригването с огън“ и сега. Установено е, че огънят укрепва косата, а също предпазва от пречупване на косъма.
Тази древната традиция е възродил японецът Хасегава, превръщайки се в първия «огнен подстригвач» специалист. През 1976 г. той малко е шокирал своите клиенти, като започнал да подстригват с метален гребен и газова горелка.
Хасегава твърди, че огнената прическа може да се справи с проблема на разцепените краища на косъма, тъй като огънят просто ги „запоява“.
Но има един по-екстремен начин за огнена прическа. Вместо огън се използвате две напоени със спирт китайски пръчици, които запалват специален кичур коса. Въпреки това, той трябва да отговаря на едно условие, дължина на косата трябва да бъде не по-малъка от 35 сантиметра, в противен случай специалистът няма време да ги изгаси.
Трудно е да си представим това, но трябва да имаме доста голямо доверие във фризьора, за да му позволим да подпали собствената ни коса.
Красотата изисква жертви.