Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.

Стоян имаше малка градина, но редовно се трудеше в нея, не щадеше силите си. Затова всяка есен събираше богата реколта.

Той продаваше на пазара репички, зеле, боб, краставици, грах, марули, …. и с това някак оправяше сметките си.

Един ден, когато плевеше морковите, от тях изскочи заек. Беглецът не прецени правилно посоката, удари се в близкото дърво и падна мъртъв в основата му.

– Ето, това се казва късмет, – зарадва се Стоян. – Ще има месо и кожа, без да съм влагал някакъв труд. Ще изям месото, а кожата ще продам.

Стоян забрави за бурените, които плевеше и хукна на пазара да продаде заешката кожа.

На сутринта той пак отиде в малката си градина, но не да плеви, копае и полива, а да чака появата на нов заек. До вечерта стоя там, но нищо не се появи.

Заряза Стоян градината си, не я обработваше и поливаше вече. Цялата обрасна с бурени и плевели.

А какво правеше Стоян? Стоеше от сутрин до вечер при дървото и дебнеше за зайци, но те вече не идваха в градината му.

Дойде есента и съседите прибраха богата реколта. Стоян постоя малко, погледа, па накрая взе та оскуба бурените и копривата, които му бяха стигнали до кръста.

– Не е честно, – мърмореше недоволно Стоян, – Бог изпрати сполука на комшиите, а мен ме прескочи.

Стоян не бе разбрал едно, че който не работи, успехът го не спохожда.

Имаше семеен празник у Петрови не се събираха много хора. И днес не бе по-различно.

По време на тържеството, някой спомена за Божествената намеса в живота на всеки човек. Присъстващите един по един започнаха да свидетелстват за чудесата, които Бог бе направил за тях.

Но не всички бяха на едно мнение относно Господа. На тази среща присъстваше и доктор Стоянов, уважаван специалист в професията, който бе помогнал на много хора да възстановят здравето си.

Той слушаше какво говорят другите с досада, накрая не издържа и измърмори под носа си:

– Набожни брътвежи – и нервно се поклати на стола си.

Останалите притихнаха. Докторът потупа самодоволно корема си и каза:

– Това тук е моя бог. Него виждам, на него служа и се чувствам много добре. Всичко останало са глупости. Какви са тия приказки от вас?

След тези думи  настъпи тягостна тишина. Някои от гостите се възмутиха и си тръгнаха.

– Бог няма да остави така тези думи, – каза дребен мъж, който последва множеството навън.

Минаха няколко седмици и се чу, че докторът се е разболял.

– Яденето и пиенето вече не са му така вкусни, – сподели един комшия на Петрови.

– Видях го вчера, – отбеляза леля Мара, която живееше в същия вход. – Много е отслабнал.

– Чух го да се оплаква, че стомахът му започнал да отказва всякаква храна, – добави студентът, който живееше на третия етаж.

След месец се говореше усилено:

– Докторът има рак на стомаха.

Стоянов почина в страшни мъки.

Бог не винаги отговаря за безсъвестните думи на грешните човеци. Но ще дойде и Съдът, тогава с какво ще оправдаете своите грехове? Може ли някой да избегне справедливата присъда на Бога?

Скука, депресия, пълен застой в живота. Така се чувстваше Михаил, а той бе млад човек. Вървеше по алеята без да съзнава какво прави и накъде върви. Мрачното настроение и меланхолията, обсебвайки го бяха отрязали всяка живинка и форма на оптимизъм у него.

Още от далече го забеляза Никола, мъж на средна възраст, комшия на семейството на Михаил.

– Мишо, какво става с теб? Не ми изглеждаш много добре. Накъде си се запътил? – загрижено го попита Никола.

– А, чичо Ник, – вяло отговори Михаил. – И аз не знам накъде съм тръгнал.

– От къде тази отпадналост и унилост у тебе? – взря се по-сериозно Николай в лицето на младежа.

– Идеи много, инициативите никнат като гъби, а реализация никаква, – сбърчи недоволно нос Михаил. – От мен нищо не става.

Тази Михаилова констатация прозвуча доста мрачно.

– Мишо, не всяка инициатива е боговдъхновена, – Николай бутна рамото на Михаил лекичко като на шега. – Може да ти казват: „Изправи се! Стисни гърлото на мързела и го отхвърли настрани!“, но това е само човешка инициатива. А когато дойде Светият Дух и ти каже: „Стани!“, ще разбереш, че подбудата идва отгоре.

– Лесно ти е на теб, така да говориш, – измърмори под носа си Михаил.

– Всички ние имаме много велики идеи и идеали, когато сме млади, – въодушевено продължи Николай, без да обръща внимание на мърморенето на младежа, – но рано или късно откриваме, че нямаме сили да ги съживим. Много неща искаме, но не можем да ги направим и ги захвърляме в архива на мечтите си.

– Тогава кво пр’аим? – Михаил иронично погледна събеседника си.

– Когато Бог ти каже: „Стани!“, Божието вдъхновение се спуска и идва чудотворна сила, способна да направи и невъзможното.

– И к’во да напра’я? Да седя и да чакам нещо да падне от небето? – полуусмивка се залепи за устните на младежа.

– Когато чуем Божия повик: „Стани!“, – повдигна едната си вежда Николай, – трябва сами да го направим, това не е работа на Господа. Той каза на човека с изсъхналата ръка: „Протегни ръката си ….“ и когато човекът го направи, той го изцели, но първата крачка бе на човека.

Михаил бе зяпнал Николай, като че ли нещо се бе събудило в него.

– И ако си решил да вървиш към победа, – каза Николай, – тръгни под Божието вдъхновение, защото Бог дава незабавно и без задръжки.

Очите на Михаил светнаха. Щастлива усмивка се разля по устните му, а душата му запя…

Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена.  На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.

Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст,  излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:

– Лени, какво ти е?

Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.

Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.

Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.

Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:

– Прибрах се. Ето ме.

Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му.  А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.

– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.

– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.

Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:

– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.

Сълзите на Денка отново рукнаха.

– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни.  Така човек може да загуби и живота си.

Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.