Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.

Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.

– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …

Качи се в колата си и потегли към офиса си.

Включи радиото и чу:

– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….

– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.

Изведнъж той осъзна:

– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.

Мартин пристигна на работата си обновен.

Той вече знаеше:

– Работата ми е призвание да служа на другите.

От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.

Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Стойко бе угрижен. Бе имал тежък разговор със сина си.

Не пряко, но сякаш бе му заявил:

– Дай ми апартамента, вилата и колата! За какво са ти? Ти вече си стар, за какво ти е всичко това?

Стойко бе споделил с приятелят си Благой болката си.

– По същият начин човечеството е отхвърлило Господа, – поклати загрижено глава Благой.

– Така си е, – съгласи се Стойко, – искаме да получим сътвореното, но без Твореца.

– На нас не ни пука дали имаме взаимоотношения с Бог, – намръщи се Благой, – просто предпочитаме да имаме това, което има Той.

Стойко само въздъхна тежко:

– Забравяме, че не Божите придобивки, а самият Господ е Този, който задоволява копнежите на сърцата ни.

Благой тъжно се усмихна и добави:

– Докато не разберем това, ние ще живеем, търсейки всичко, освен Бог, в невъзможното издирване на щастието.

Те бяха добри приятели, но ги сполетя една и съща участ.

Благой напълно разбираше как се чувства Стойко. Преди две години дъщеря му имаше подобни претенции спрямо къщата и земята, която той имаше на село.

Валери току що пристигна в селото и започна да подрежда нещата си.

Дотичаха селските деца и започнаха да го разпитват за вещите му.

Той започна да не отговаря всеки път, но това не помогна.

– Какво да ги правя? – запита се Валери. – Да млъкна нацяло е глупаво, но да обслужвам скуката на тези безделници също не е добро.

Изведнъж го осени гениална идея и той се обърна към децата:

– Моите отговори не са безплатни …

– Колко струват? – бързо го прекъсна едно дребно хлапе.

– За всеки отговор петнадесет клякания.

– Какво е това? – попита тъмнокос малко по-едър от другите момчета.

– Ето така, – показа Валери и приклекна няколко пъти.

Веднага последва въпрос:

– Колата ви с какво гориво работи?

Детето приклекна искания брой пъти, Валери му се усмихна и отговори:

– Браво, сега мога да ти кажа. Колата работи на дизелово гориво. Друго да питате?

Внезапно въпросите секнаха.

Детското любопитство е голямо, то е показател за здравето и жизнеността на детето. То трябва да се развива това, но е необходимо да се работи в правилната посока и да няма негативни последици.

Използвайки любопитството си, детето привлича постоянно внимание към себе си. То насочва всички към себе си, отвлича възрастни от собствените им дела и се превръща в център на семейството.

Ако децата задават въпроси, възрастния решава дали да отговори или да се пошегува, но ако продължават да досаждат, трябва да се определи цена за всеки отговор, както бе направено в случая.

Не е ли страхотно, поне имаха малко упражнения?!

Кирил често караше сина си Генчо с колата до училището, а след занятията го вземаше обратно.

Един ден всичко се обърка и Кирил закъсня да вземе сина си.

Той шофира безразсъдно бързо. Паркира колата и изтича до класната стая на сина си.

Генчо бе прегърнал раницата си и седеше заедно с учителя си.

– Много съжалявам, Гена, – смутено каза Кирил. – Ти добре ли си?

– Добре съм, – сбърчи нос синът, – но съм ти много ядосан, че закъсня.

„Как можех да го обвинявам? И мен ме беше яд“, – помисли си Кирил.

Той знаеше, че това не бе единствения път, когато щеше да разочарова сина си.

За това се стараеше, да го научи, че Бог никога няма да наруши своите обещания.

Когато плановете се провалят или хората ни обезкуражат, можем да бъдем изкушени да бъдем разочаровани от Господа.

Въпреки това можем да разчитаме на Божията надеждност, защото Неговите планове „стоят твърди завинаги“.

Можем да хвалим Бог, дори когато нещата се объркат, защото нашият любящ Създател поддържа всичко и всички.

Бог е винаги верен.