Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Мъката може да причини вреда, ако не е свързана с покорност.

Тежестта на леда чупи клоните. Виждала съм много хора прегърбени и смачкани от мъката им.

Но понякога срещам и такива, които пеят по време на изпитание и тогава благодаря на Бога, защото се радвам за тях. Няма по-сладко пеене от това в нощта.

Спомням си една жена, която при смъртта на единственото си дете, вдигна поглед нагоре. Лицето ѝ сияеше като ангел. И тогава тя каза:

– Дарявам ти радост, съкровище мое!

Тази фраза дълги години ме съпътстваше, оживяваше ме и ме утешаваше.

Смъртта не може да ни раздели. В същност тя не ни разделя, а само скрива временно от погледа ни хората, които обичаме.

В Исус Христос ние оставаме обединени в едно.

Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.

Стойте на мястото, което ви е поставил Господ и там бъдете усърдни в делата си.

Бог ни изпитва и ни поставя лице в лице с живота, като противник.

От ударите на истинската битка, ние трябва да излезем укрепени.

Дърво, което расте там където има бури, които огъват клоните му и заплашват, че ще го направят на трески, пуска по дълбоко корените в почвата и  се укрепява здраво, за разлика от дърво, което расте защитено в долината, където не проникват бури, тревоги и вълнения.

Така става и в нашия живот. Най-забележителните хора са шлифовани при тежки условия и големи лишения.

Бяха излезли на пътеката. Дървета сплитаха клоните си и затуляха процеждащата се светлина. Двамата крачеха бодро. Единият беше закръглен и дребен, , той беше лекар, а другият бе слаб и висок младеж.

– Понякога не мога да понасям неговата настойчивост, – каза доктор Дамянов. – Трудностите в нашата професия съвсем не идват от болните. С времето се научаваме как да се държим с тях. Изработваме си подходяща тактика. А когато пациентите се оплакват, питат и настояват, това чисто и просто е признак, че имат температура, главоболие или някакво неразположение. Подготвени сме за избухванията и упорството им. Всеки от нас се е запасил с успокоителни фрази и измишльотини заедно с приспивателните и капките против болки.

Горан слушаше внимателно и почтително мълчеше.

– Никой не вгорчава живота ни така, както роднините и близките на болните, – повиши тон Дамянов, – те постоянно искат да узнаят „истината“. Всички се държат така, сякаш в този свят е болен само техният човек и единствено за него трябва да се грижим. В действително аз не се сърдя на безкрайните им въпроси, но когато нетърпението стане хронично, сдържаността ни се изчерпва. Като лекар на Василев зная колко зле му въздейства това вълнение и съм разтревожен много повече, отколкото той подозира. Горкият, той не знае колко лошо е положението.

Горан се стресна. Значи положението не е много добро!  Младежът настоя:

– Извинете, докторе, но вие разбирате, че тези неща ме безпокоят. Нямах представа, че Ели е толкова зле…

– Ели ли? – Дамянов се обърна към младежа искрено изненадан. – Как така Ели? Изобщо не сте ме разбрали. В състоянието на дъщеря му         засега няма промяна. Василев ми създава грижи. Нима не ви е направило впечатление колко много се е променил през последните няколко месеца? Колко зле изглежда, как с всеки изминал ден все повече отпада?

– Трудно ми е да преценя … познавам го от няколко седмици…

– Аз, който го зная от години, днес не на шега се уплаших, когато случайно погледнах ръцете му. Не сте ли забелязали колко са прозрачни и костеливи? И после… не ми харесва, че много лесно се просълзява. При най-малкото вълнение погледът му овлажнява, а при най-малката уплаха той пребледнява. Тази неустойчивост е съмнителна при мъже като Васил, които по-рано са били извънредно настойчиви и енергични.

Горан вдигна рамене.

– Не е на добро, когато суровият мъж внезапно стане мекушав, – добави с тъга Дамянов. – Когато такива мъже станат добродушни, нещо не е наред, нарушено е вътрешното им равновесие. Естествено, отдавна се готвя да го прегледам основно, само че все не мога да се реша.

– Мисля, че трябва да го направите, – подкрепи го въодушевено Горан.

Дамянов премигна срещу светлината и загрижено каза:

– Ако усети, че самият той е болен! ….. А да не говорим за мисълта, че би могъл да умре и да остави детето си неподвижно, тогава ще стане нещо страшно! И без друго се съсипва с умуванията си и със своето необуздано нетърпение. Не, Горане, криво сте ме разбрали,  не Ели, а той ми създава много грижи. Страхувам се, че старецът няма да я кара дълго.