За щастие катастрофата се бе случила близо до шосето. Ако бе станала в някой каньон или планина трудно щяха да приберат останките на самолета. По-точно щеше да им отнеме повече време.

– Това не ми прилича на обикновена авария, – отбеляза Ленов. – ще ги убедя в нашата лаборатория да побързат с разследването.

– И вероятно искаш да поема всичко по извозването, – недоволно измърмори Гегов.

– Ще изпратим всички останки в Центъра, където да ги тестват, – каза Ленов, – а извозването на останките наистина мислех да възложа на теб.

Ленов и Гегов бяха приятели. Те бяха създали център, в който правеха изследвания и проучвания на подобни аварии.

Центърът бе разположен навътре в пустинята върху площ от две хиляди декара. Разрасналият се близък град бе достигнал до такива размери, че центърът се намираше в покрайнините му.

Тази база разполагаше с 11 километрова овална писта за тестване, път с препятствия и кал, хлъзгава писта, открита и закрита писта за симулиране на катастрофи и много лаборатории. Имаше още километър и половина самолетна писта и четири хангара за изпитателни полета.

След като се раздели с Гегов, Ленов се срещна с Дамянова, която проявяваше интерес към центъра.

– Не знаех, че извършвате изпитания по поръчка на автомобилни компании, – каза Дамянова. – Мислех, че всяка фирма си има собствени изпитателни писти и лаборатории.

– Наистина имат, – уточни Ленов, но много от тях искат провеждането на отделни независими изпитания. При нас се тества всичко, което се движи на колела, от велосипеди до най-тежките камиони. Например, утре ще ни докарат един свръх тежък камион.

– Харесва ли ви тази работа? – попита Дамянова. – Участвате ли в изпитването на колите?

– Понякога, – похвали се Ленов, – когато ми се отдаде възможност. – Особено забавно е изпитването на камион.

– На камион? Вие се шегувате, – изненада се Дамянова. – И какви камиони най-много ви харесват?

– Да кажем, немски камион със страхотни размери, – засмя се Ленов. – Той е висок 7 метра и половина и празен тежи около 200 тона.

– Не мога да си представя такова голямо нещо, – ахна Димова.

– Най-големият камион в света прилича на триетажна сграда, започна да разказва Ленов, – когато е пълен до горе тежи  колкото един „Боинг 747“. Гумите му имат диаметър три метра и всяка една от тях тежи повече от една лека кола.

– На кого му е потрябвал такъв огромен камион? – попита Димова.

– Една мина за добив на въглища ни поръча да го тестваме, – отбеляза Ленов. – Струва си да платят солиден консултантски хонорар, тъй като възнамеряваха да поръчат 20 броя от тях.

– Невероятно, .- Остана смаяна Димова.

Сега тя разбираше, защо Ленов заедно с приятелят си бе отворил такъв център. Те получаваха доста пари от изпробване на нови превозни средства и изследването на причините за катастрофи и аварии.

Иванов се обърна и  се усмихна.

– Мислиш, че съм разстроен, – попита Иванов. – Напротив. Въодушевен съм.

– И от какво си толкова ентусиазиран, – погледна го Крум.

– Погледни на там и кажи какво виждаш.

Крум се поколеба. Какъв е този подвеждаш въпрос?

– Поредният голям и пренаселен град, – каза Крум.

– Този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всички съществуващи грехове са намерили приют в този град. Той е един от най-богатите градове. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион и ще получиш модел на греха за цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

– Ще ми бъде много интересно да чуя, – присви очи Крум.

– Виждам едно ново начало на човечеството. И това е едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните хора. Ще дойде времето на един нов по-добър свят. Ти видя, че демонстрацията мина успешно.

Иванов бе фанатик. Той искаше да изтреби цялото грешно човечество и да остави една шепа хора, които да дадат началото на един свят без грях. В очите си Иванов се виждаше като бог, които може да контролира и направлява хората.

– Да,  – сви притеснено ръце Крум, – но самолетът трябваше да падне във океана, а сега останките му лежат в пустинята. Екипите, които разследват катастрофите, ако намерят онова черно куфарче ….

– Това е дреболия, – усмихна се Иванов, – то може да се е разбило при катастрофата, но ще изпратя екип ако е останало нещо от него да го приберат.

Останките от това устройство наистина можеше да им създаде неприятности. Иванов беше технолог на една фармацевтична фирма. Благодарение на революционни методи за производство на ваксини тази фирма бе превзела пазара и цените на акциите ѝ пораснаха главоломно, а от това спечели най-много Иванов.

Комбинация от пари и връзки в медицинската индустрия, даде възможност да се изработи това устройство. Трябваше на всяка цена да си го върнат.

– Дано да се е разрушило по време на катастрофата, – съвсем тихо каза Иванов.

– Знаеш, че имаме и друг проблем, – намръщи се Крум. – Един от учените, които участваха в разработката е разкрил плановете ни.

Самуил Лазаров бе заподозрял, че нещо не е наред с научните разработки, в които участваше. За това бе разкодирал файловете и бе разбрал, че веществата, които разработва щяха да бъдат използвани за унищожаване на хора.

Бързо го ликвидираха, но той бе успял да предаде някаква информация на племенницата си малко преди да издъхне, но те не знаеха какво точно бе казал. Катя, така се казваше племенницата, успя да се отскубне и временно да се покрие.

– А онова момиче, – въздъхна Иванов. – Трябва на всяка цена да се ликвидира.

Предстоеше голяма гонитба, защото на няколко пъти Катя бе отървала кожата си на косъм. Тук не ставаше въпрос само за нейния живот, а за живота на милиони хора.

Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Станко хвърли чантата си и се отпусна на меката кожена седалка. Анелия беше сложилa вода с лимонов сок на масичката. Станко напълни чашата си и отпи голяма глътка.

– Колкото повече мисля за положението, толкова по-лошо става. Не мога да разбера срещу какво точно сме изправени.

– Спомням си, че преди година една жена ми разказа странна история, – подхвърли Ивайло, но не довърши мисълта си.

– С един архитект разгледахме видеозаписа, който успяхме да направим, – каза Станко. – Той изчисли, че кулата, която видяхме под водата струва най-малко сто милиона долара.

– Имаш ли представа какво е предназначението ѝ?   – попита Пламен.

– Очевидно е построена над неотбелязани досега залежi от метан-хидрат, – предположи Станко.

– Ти беше много предпазлив, когато ми се обади, – прекъсна го Лазар. – Какво е това нещо? Не съм чувал за него.

– Не ти съобщих подробности, защото мисля, че някой подслушва комуникациите ни, – уточни Станко. –  Иначе от къде ще знаят  кога да включат кулата?

– Метан-хидратът е бъдещето на енергетиката, – започна да обяснява Владимир. – Представлява лед с метан, затворен в кристална решетка. Чел съм, че в тези залежи от въглеводороди на дъното на океана е затворена повече енергия, отколкото е необходима, за да задоволи потребностите ни за цели векове. Ресурсите от метан-хидрат са по-големи от въглищата, петрола и природния газ, взети заедно.

– Големите петролни компании се мъчат да разработят технология за експлоатацията им,  – допълни Станко. – но ще минат още много години преди това да стане реалност. Проблемът е, че залежите са нестабилни. Подводно свличане или земетресение може да стане причина милиарди тонове метан-хидрат да се изпарят и да изригнат. Ето защо експлоатацията е трудна. Петролната платформа може да наруши равновесието на метан-хидрата и да предизвика изригване, което ще разруши и освободи тонове парников газ. Природозащитниците правят всичко по силите си, за да предотвратят бъдещото му използване.

– Логично е – измърмори Анелия.

– Опасността е реална, – каза Лазар.

– Подводно свличане е освободило наведнъж огромни залежи по крайбрежието на днешна Норвегия, – каза Владимир. – Милиардите тонове метан-хидрат, които са стигнали до атмосферата, са повишили температурата в света и са спомогнали за бързото настъпване на края на първия ледников период.

– Каква е тази организация, която е намерила залежи от хидрати толкова навътре в океана? – замисли се Станко. – Доколкото ми е известно, никой не е търсил там. А кулата е направена или да охлажда хидратите, като вкарва разтвор от студена морска вода в дъното, или да ги затопли и да причини катастрофално изригване.

– Но защо? За какво му е на някого да го прави? – попита Пламен.

– Предполагам, – започна малко несигурно Владимир, – че кулата поддържа стабилността на метан-хидрата. Според експедиция на Националната агенция по океанография и метеорология преди десет години това течение не е съществувало. Те предполагат, че се е зародило в резултат на глобалното затопляне.

– Хората от тази организация, която е открила залежите, – предположи Анелия, – са осъзнали, че ако не направят нещо, за да попречат на топлината да разтопи леда, ще стане екологична катастрофа.

И все пак това бяха само предположения. Но кой стои зад всичко това?

Рени го видя. Усмихна му се. Приближи до него, прегърна го и го целуна.

– Май трябва да ревнувам? – погледна го закачливо Рени в очите.

– От кого? – изненада се Венци.

– От Жана, – виновно каза Рени. – Мисля, че е доста хлътнала по теб.

– Какво? – Венци бе смаян.

– Е, все пак е много красива, – каза Рени, – не можеш да го отречеш.

Венци разбра, че Рени нарочно го дразни.

– Щом казваш – и Венци сериозно се замисли по въпроса. – Мислиш ли, че е мой тип, – реши и той малко да се заяде.

Рени го тупна по рамото и му обърна гръб.

– Не се шегувам! – стисна устни ядосано Рени.

– Но тя е женена, – каза Венци, – а мъжът е доста привлекателен. Навярно ще се съгласиш с мен?

– Да, но той изпълнява твоите нареждания, а това не ѝ харесва, – отбеляза Рени. – Тя го е величаела до сега и изведнъж ….ти. А в същото време те е харесала много, за това се държи толкова отвратително с теб.

– И как разбра това? – с ирония, слабо усмихвайки се попита Венци.

– Тя е много прикрита, – отбеляза Рени. – когато не я гледаш, не може да откъсне очи от теб, целият те изпива.

Венци едва не падна от смях.

– Какво толкова смешно има в това? – нацупи се Рени.

– Да не се хванете двете за косите? А после с мъжа ѝ да се чудим как да ви разтърваваме.

– Само да ме докосне, – изфуча Рени, – мъртва е.

– Изправени сме пред катастрофа, а продължаваме да бъдем водени от ниските си страсти, – каза съвсем сериозно Венци.

– Май някъде четох за любовта между затворниците в концентрационните лагери. Щом човек е можел по някакъв начин да се опази и там чист, има надежда доброто да надделее, – каза Рени.