Биляна до скоро не бе изпитвала такова отчаяние в ежедневието си. Изглеждаше така, сякаш простите задачи, които някога бяха за нея даденост, внезапно се превърнаха в недостижими височини за преодоляване.

Всяка работа, която извършваше в къщи много бързо се разрушаваше от хората, които тя най-много обичаше.

– Това е то домакинска работа. Събирам едни и същи предмети ден след ден, – скърцаше със зъби Биляна. – Всяко извършено действие е почти безполезен акт. Понякога се чудя дали малките хора, които съм родила, тайно кроят заговор, за да ме подлудяват.

Днес Биляна забеляза няколко пръски засъхнало мляко. Докато прекарваше мокрия парцал върху упоритото петно в главата ѝ изникна картина.

Малко дете, което току що бе проходило, обърна чашата си пълна с мляко.

Изведнъж Биляна се усмихна и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи.

Прокара още веднъж мокрия парцал по засъхналото петно и отново се засмя:

– Благодаря ти за това бебе.

Докато се бореше със всяко парченце засъхнала мръсотия Биляна се молеше:

– Благодаря ти за моите деца.

Тя гледаше как мръсният под се превръщаше в гладък, лъскав и чист, след всяко преминаване на парцала и си казваше:

– Благодаря ти за моето семейство. Благодаря ти за моя дом …..

Колкото повече благодареше, толкова на сърцето ѝ ставаше по-леко. Настроението ѝ се подобри.

– Боже, наслаждавам се на възможността да изтъркам засъхнали парчета храна, – Биляна вече танцуваше с парцала из стаята. – Ако мога да се усмихна на това, тогава мога да направя всичко.

Е, може би това е начинът за почистване!

Марин водеше поредната си битка в живота. Чувстваше се, все едно покорява снежните Апалачи.

Той искаше да зареже всичко, но краката му вървяха един пред друг.

А нежен Глас му нашепваше:

– Дръж се! Не се отказвай! Помощта е близо.

Е, може да не е по начина, който Марин искаше, а тя и не бързаше, но все пак щеше дойде.

– Ще ти се случи нещо добро! Вратата на утрешния ден е отключена, само натисни дръжката и излез, – подтикваше го Гласът.

– Но защо трябва всичко това да се случва със мен? – роптаеше Марин. – Както гледам живота на другите …

– Художникът не е завършил делото си. Земята е неговото ателие. Ти си един от проектите Му. Всичко, което се случва на земята е част от Неговата картина, в която си и ти. Той все още не е довел работата Си с теб до край.

Сигурна съм, че Бог върши добро дело във всеки от нас и ще продължава дотогава, докато приключи, когато Исус ще дойде отново.

Той винаги е с нас. Доверете Му се.

Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Провеждаше се поредния търг. На това място човек можеше да открие прекрасни картини, антични съдове, майсторски изработени вещи и какво ли още не.

Човекът, който водеше търга вдигна една цигулка. Тя беше надраскана. Струните ѝ бяха разтегнати и провесени.

Търговецът не вярваше, че ще вземе много за нея, но се усмихна и каза:

– Колко ще дадете за нея? Да започнем от четиридесет лева.

– Четиридесет и пет.

– Петдесет.

– Петдесет и пет.

– Шестдесет.

– Шестдесет лева веднъж, шестдесет лева втори път, шест ….

От края на залата се изправи мъж с посребрена коса и се приближи до водещия търга.

Взе цигулката от ръцете му. Избърса корпуса ѝ с кърпичка. Опъна струните и енергично ги докосна с лъка.

Прозвуча прекрасна музика, сякаш ангели пееха.

Когато спря, търговецът попита:

– Сега колко предлагате за тази цигулка?

– Десет хиляди.

– Двадесет хиляди.

– Петдесет хиляди.

– Сто хиляди.

– Сто хиляди веднъж, сто хиляди втори път, сто хиляди трети път. Продадена.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Някой попита:

– Какво измени стойността на цигулката?

Чу се отговор:

– Докосването на маестрото.

Всички ние сме като стари, прашни и износени инструменти. Но можем да свирим прекрасни мелодии само с едно докосване от Господа.