Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Отново обвинения, а мислите у Явор препускаха бясно:

„Те искат да ме повалят, желаят да опетнят името ми. Усещам заговор против мен. Заливат ме съблазнително звучащи изкушения. О, плътта ми се проваля, а душата ми крещи за отмъщение“.

Явор стенеше и плачеше. Чувстваше, че е попаднал в един голям капан, от който няма излизане.

Съзнанието му долови тих глас. Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Тогава по-ясно чу:

– Не се страхувай! Довери ми се! Аз Съм винаги близо до теб.

– Кой си ти? – попита Явор.

– Дойдох да те освободя от ненужните ти страхове. Потънал си в грижи, но не се бой.

– Но кой си ти? – повтори въпроса си Явор.

– Пострадах много и бях разпнат на кръста, за да ти дам живот и да увенчая главата ти с корона.

– Господи, – извика Явор и падна на колене.

Той вече не се съмняваше, защото напълно съзнаваше кой му говори.

– Боже, в тежките си преживявания и вълнения полагам надеждата си в Теб. Ти си по-велик от всичките ми врагове. С това, което се сблъсквам, не е по-силно от Теб. Само Ти можеш да бъдеш здравата опора под краката ми. Дай ми мир в присъствието на тези, които ме заплашват и неправомерно се нахвърлят върху мен. Защити ме.

Явор се успокои и намери отдих в Божите ръце.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Автомобилният завод „Maruti Suzuki“, намиращ се в Менесар, Индия, трябвало да бъде затворен за 36 часа, заради леопард проникнал на територията му.

Веднага след като пазачите забелязали звяра, всички служители били набързо евакуирани и по този начин работата на един от най-големите заводи в страната спрял. Около стотина полицаи и офицери от Горското министерство дълго време се опитвали да хванат леопарда.

Тъй като територията на завода е доста обширна, хищникът оставал неуловим. Успели да го хванат в клетка благодарение парче сурово месо и жива коза, която чрез миризмата си привлякла гладния звяр.

Най-накрая животното се оказало в капан. Приспали го и го изпратили на ветеринар за преглед. Ако той установи, че леопардът е здрав, пленникът ще бъде пуснат в естествената му среда.

Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши  с лоши последствия.

Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.

Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.

Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:

– Нека аз да го нося. Нали е за мен?

– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.

Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.

Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.

Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.

Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.

– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.

Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.

Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна  на Димчо и каза:

– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.

Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…