Беше късен следобед. В църквата влезе добре облечен мъж и започна да се оглежда. Видя един мъж в работни дрехи и приближи към него:

– Извинете търся Иван Петров искам да се запозная с него.

– Аз съм, с какво мога да ви бъда полезен?

– Не вярвах във Бога, но търсех истината, – сподели мъжът. – Бог ме срещна, но чувствам, че нещо ми липсва. Може би имам таен грях, за който трябва да получа прощение. Това много ме измъчва.

– Вие вярвате ли в Бога? – попита Петров.

– Вярвам.

– Вярвате ли това, което е написано Божието Слово?

– Да. Вярвам.

– Покажете ми Библия си.

Мъжът с треперещи ръце извади своята Библия. Личеше, че е усърдно четена, на много места отделни пасажи бяха подчертани.

– Слушайте, – каза строго Петров, – ако бяхте мой син,  щях да ви напердаша. Вие не вярвате в Бога, нито в Неговото Слово.

– Но, как така…., – недоумяваше мъжът.

– Я отворете на Първо послание на Йоан, първа глава. Какво пише в седми стих?

Петров отвори Библията си на исканото място и бързо прочете:

– “ ……кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“. Май това във вашата Библия го няма?!

Мъжът му показа, че точно този пасаж е подчертан в неговата Библия.

– Навярно там е изпусната думата „всеки“, – каза Петров.

– Не…., – изненадано разпери ръце мъжът.

– Тогава вие не вярвате, че Исус очиства“всеки“ грях?

Изведнъж мъжът се усмихна, той разбра какво Петров искаше да му каже. Да, той беше пропуснал именно тази дума.

– Много ви благодаря, – каза мъжът. – Не съм дошъл напразно при вас. Сега се чувствам напълно свободен.

В една приказка се казва, че на небето имало прием на добродетелите. Там били правдата, честността, искреността, добротата, простителността, любовта, добротворството, благодарността и др.

Всички добродетели радостно разговаряли и споделяли преживяванията си. Някои забелязали, че добротворството и благодарността не разговаряли изобщо помежду си.

Оказало се, че те изобщо не се познавали, защото намали случай, в който да се срещнат.

Това може да ви звучи прекалено, но съдържа в себе си горчива истина.

Талмудът казва, че който се наслаждава на нещо без благодарност, обсебва нещо от Бога.

Благодарността е една от най-големите привилегии на човека. Тя доказва, че разбираме и ценим живота.

Колкото повече благодарим, толкова повече приемаме. Лютер твърди, че благодарността е истинската добродетел и най-доброто богослужение.

Когато постоянстваме в благодарността, тогава Бог постоянства в благословението.

Благодарният за всичко има поглед, отправен към Бога.

Съществува древна поговорка, която казва: „Всички пътища водят към Рим“.
Може би в миналото да е било така, но днес лесно можеш да се заблудиш на кръстопът.

Пътят, по който вървиш, лесно може да те доведе в обратна посока.

Най-добрият начин да постигнеш целта си е да се обърнеш към надеждна пътна карта или към някой, който добре знае верния път.

Не всички пътища водят към Бога, както мислят някои. Защото съществуват пътни заграждения, които не дават на човек да достигне до Бога. Такава преграда е греха.

Но Бог ни е дал пътна карта – Библията, Той ни е дал и Водач, който знае пътя и може да ни го показва – Исус Христос.

Исус не каза: „Аз съм един от пътищата към Бога“, Той каза: „Аз съм пътя….“

Това не е високомерие, ограниченост и недостиг на милосърдие. Това е истината, защото Христос дойде от небето, за да плати нашите грехове.

Върви след Христос и никога няма да се заблудиш.

Днешните герои на Зорница са много по-различни от тези, които имаше, когато бе по-малка. Днешните ѝ герои не са известни личности, спортни легенди или популярни артисти.

Един ден , когато я попитаха:

– Кои са твоите герои днес?

Тя отговори:

– Днес ми правят впечатление обикновените хора, кито Бог използва по невероятен начин.

Веднъж при едно свое пътуване, тя срещна „своите герои“.

Зорница бе изпратена далеч от дома си, за да учи жени на основите на християнския живот. Но от тях тя научи много повече, отколкото те от нея.

– Тези жени, – разказваше по-късно Зорница пред приятелите си, – не са имали възможност да се образоват, но предизвикателствата, пред които ги е изправял живота, са ги научили на да бъдат такива „герои“, каквито ние рядко можем да бъдем.

– Чак пък толкова, – с недоверие и малко скептицизъм се отнесоха приятелите ѝ към нейните думи.

– В своето ежедневие те са се изправяли пред много изпитания, – продължи Зорница. – Били са отхвърляни. Много от приятелите и роднините им не са вече между живите. Всичко това Господ е използвал, за да заздрави тяхната вяра. Те бяха преминали през много трудности и израснали във вярата си, защото бяха изпитали една основна истината, че Бог е верен.

– Вярно е, – съгласи се Вероника, – че ние не забелязваме обикновените хора, които извършват Божието дело. Ние търсим изявените, а не скромните люде, които вършат Божията воля, прославяйки Бога, а не себе си.

– Трябва да се учим от тях, – наблегна Атанас.

И всички се съгласиха.

Девети век, през него бяха основани няколко славянски държави. В тях се зароди потребност да определят религията и вярата си.

Моравския княз Ростислав изпрати писмо до цар Михаил:

„Хората ни се отказаха от езичеството и сега спазват християнския закон, но нямаме учители, които да ни разкажат за истинската християнска вяра на родния ни език. Така че изпрати при нас учител, който да ни предаде целия добър закон от вас из цялата страна. При нас идват християнски учители, но те са италианци, гърци и немци и ни учат различно. А ние славяните сме прости хора и няма, кой да ни изложи ясно истината и разбрано да ни научи“.

След като получи писмото царя събра съвета и повика Константин да чуе за тази нужда. А по-късно му каза:

– Чуй, Философе, зная че ни си много здрав, но друг не може да свърши тази работа по-добре от теб. Ще ти дам много подаръци, вземи брат си Методий и идете при солунците, те говорят чисто славянски.

В отговор Константин каза:

– Аз съм слаб телом и съм болен, но ще се радвам да отида там, ако моравските славяни имат букви и книги на своя език.

Царят каза:

– Баща ми и дядо ми и много други са искали това, те са ги търсели, но не са ги намерили. Как мога аз да ги намеря.

Философът отговори:

– Кой може да пише по водата и да си навлече еретическо име?

– Ако ти измислиш славянските букви, може би Бог ще ти даде това,  молейки Го с вяра отхвърляйки всеки натиск.

Константин се съгласи да отиде. Преди да тръгне той се уедини с брат си Методий и други съмишленици в молитва.

Бог чу молитвите им и даде буквите на Константин и той започна да превежда Евангелието:

„В началото беше Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

Царят се зарадва и прослави Бога.

А Константин и Методий се отправиха към Моравия с новопреведените книги. Царят изпрати с тях дарове и следното писмо до Ростислав.

„Бог ни посети и ни мотивира за по-добро усъвършенстване. Той ни даде писмо на вашия език и сега ще Го славите на своя си език. Изпращам ти мъж честен и благонравен, книжник и философ. Постарай се с негова помощ да се утвърди делото, което е изискано от Бога и не отхвърляйте спасението. И издигнете други, които да работят в правилния път, за да привлекат всички християнски души, които искат да вярват в Христос, нашия Бог, от сега и до свършека на света“.

Това бе началото на един велик подвиг за двамата братя Константин и Методий, които станаха първоучители на славяните. Величието на това дело не бе толкова в изобретяването на буквите, колкото в превода на свещените книги и воденето на богослуженията на роден език.