Слънцето ярко грееше, но лъчите му не топлеха вече така, но това не пречеше на двамата приятели Стамат и Нено да се разхождат в близкия парк. Разговорът им бе придобил доста сериозна насока. Ето чуйте сами.

– Какъв е смисълът на живота ти? – попита Стамат.

– Божият Дух придава смисъл на живота ми. Той ме употребява за фундаментални цели, както е употребил Синът Си за нашето спасение, – каза уверено Нено.

– Търсил ли си онова велико за теб, за което можеш да кажеш: „Бог ме призова за това и това…“?

– Ако търся това, спирам Бог да ме употреби по този начин, както Той иска.

– Но ако ме интересуват само собствените амбиции и мен самия, това лошо ли е?

– Това зависи от гледната точка, – засмя се Нено, – но ако наистина търсиш само това, ти няма да разбереш, от какво точно се интересува Бог. Съветвам те да загубиш интересът към себе си и да позволиш на Бог да те въвлече в своите глобални планове.

– Това означава да тръгна по Господния път, – замисли се сериозно Стамат.

– Ако тръгнеш след Него, ти няма да знаеш къде отиваш, но ще си спокоен и уверен в действията си.

– Нима наистина  Бог дава смисъл и цел в живота? – съмнението взе връх у Стамат.

– Той най-добре знае къде най-добре ще паснеш. Необходимо е само да му се довериш. и да не казваш: „Господи ще направя всичко , което искаш, но само не това….“

– Виж колко интересно се получава, ако сам се боря за това, което смятам, че ми е необходимо, трябва да положа прекалено много усилие, а може и изобщо да не го постигна.

– Но ако последваш Бога, в Неговите намерения, – бързо се намеси Нено, – ще видиш колко леко ще постигаш това, което правиш.

– Това означава напълно да му се доверя и да вярвам в Неговата благост?!

– Да така е.

– Да, но в мен има едно малко „ъгълче“, където се чувствам топло и уютно. От там Бог трудно би ме отскубнал, защото се страхувам нещо да не ме притесни или безпокои, измъчи или да ме накара да страдам.

– Довери Му се и сам ще се убедиш.

Две приятелки пътували с кола. Спрели на червено и една от тях забелязала много необичаен пътник в един автомобил, който бил наблизо.

На задната седалка в колата имало пони. Интересното е, че животното се държало много спокойно и с интерес разглеждало света около себе си.

Грижливите му собственици даже били свалили стъклото на прозореца му.

Двете приятелки доста се посмели на зрелището, а собствениците доволни от произведения ефект, приветливо помахали с ръце.

До средата на 19 век американски омари се считали за храна на бедните. Те се използвали като тор и примамка за риби.

Но след това интересът на гастрономите към тези ракообразни започнал да расте и сега омарите са признат деликатес.

Интересното е, че по-вкусните омари с мека черупка са по-евтини от тези с твърда черупка, чието месо вече не е толкова нежно.

Това се дължи на факта, че меките омари не могат да бъдат транспортирани на дълги разстояния. Те могат да се ползват само в райони близки до мястото на ловенето им.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

С развитието на технологиите границите между хората и роботите става все по-тънка. Някои смятат, че андроидът  представен на изложението в Токио, Япония, напълно разчупва тази граница.

Събитието, посветено на игрите, предизвикало голям интерес у публиката и потребителите на интернет. С особен успех се ползвал стенд за играта „Детройт. Стани човек“ разработена от компанията „Quantic Dream“, Франция.

Сюжетът на игрите, които ще бъдат пуснати през 2018 г., са посветени на жена робот на име Кара, която избягва от завода производител.

Ето защо, за да привлече публиката на стенда, там присъствал андроид, поразяващ със своята реалистичност и прилика с човека.

Всички са били зашеметени от естествеността на изражението на лицето и жестовете на изкуствената жена.