В последните десетилетия в света широко се разпространи ново необичайно хоби – резба по монети. На обичайната повърхност на монетите се появяват нови образи: портрети на хора, животни, пейзажи ит.н.
Такива монети се наричат Nobo nickel и се намират предимно в колекцията на нумизматите.
Nobo nickel не се правят от всякави монети, а само от такива, които са направени от мек метал. Основно се използват американски медно-никелови петцентови монети от 1913 – 1938 г. На тях е бил изобразен грубият профил на индианци с пера на главата, които лесно се преобразували в нещо друго.
В Америка в началото на миналия век е имало криза. Много художници и занаятчии били останали без работа. Някой от тях направил една оригинална монета, а останалите подхванали новото увлечение. След известно време за изработването на Nobo nickel знаели всики по  света.
Интересът към тези монети не е загубен и в днешно време. Съвремените майстори на Nobo nickel изобразяват герои от литературни произведения, черепи, демони и фантастични същества.
Един от виртуозите на резба на монетите е барселонецът Паоло Курсио. Той не само украсява повърхноста на монетите с изображения, но им правел и покритие, и когато монетата вече се бракувала, част от повърхността се обработва и се получава нова композиция.

Това се случило през 70-те години на миналия век. В СССР докарали група африкански младежи, за които съветския народ знаел, че закусват с човешка плът
Настанили ги в един пионерски лагер. За да просветят новодошлите поставили в общите палатки телевизор.
Тъмнокожите момчета и момичета проявили жив интерес към тях. Постоянно сочели с пръсти по екрана и особено се заинтересували от устройството за превключване на програмите.
По-късно се оказало, че те за първи път виждали черно-бели телевизори …

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Един ангел току що бе прелетял на Земята, седна на едно клонче и се заслуша в разговора на няколко деца.
– Моят баща вчера ми подари панделка. Аз само го попитах, а той веднага ми я подари. Мама каза, че човек изпитва голяма радост, когато получава подаръци, – каза Мими, въртейки на пръст крайчето на косата си.
– А аз имам цветни моливи. Наскоро ми ги купиха. Значи и аз имам радост, така ли? – попита Таня.
Димчо потърка носа си, явно бе решил да каже нещо:
– На мен ми купиха велосипед, но аз още не мога да го карам. Това също ли се смята за подарък?
– Мама каза, че имаш радост, когато получаваш подаръци и на теб от това ти става хубаво, – каза Мими, като се настани още по-удобно на пейката.
– Значи ако не ти подаряват подаръци, ти нямаш радост, така ли? – попита Димчо, поглеждайки към Иван, който с обувката си разравяше купчинка пясък.
– Щом нищо не ти подаряват, – назидаделно каза Мими, – означава, че никой не те обича.
Всички деца погледнаха към Иван, който живееше сам със баба си и съвсем не получаваше подаръци.
– Аз също имам радост, – скочи Иван. – Вчера гората ми подари цяла кошница със гъби.
Всички с интерес погледнаха Иван.
– Това не се брой, ти сам си си ги набрал. Подарък е , когато някой друг ти го даде, – каза Мими.
Иван се замисли, а след това изтърси:
– Вчера валеше дъжд, помните ли? Вие всички побягнахте по домовете си. А аз останах в беседката, баба беше отишла до магазина. И тогава дъждът ми подари една голяма дъга. Красива, с много цветове, по цялото небе, това ми достави голяма радост.
Всички отново погледнаха Иван изумено.
– А след дъжда, в локвите сребристи рибки плаваха. Наистина, видях ги. И всичко това дъждът ми подари, – Иван целият сияеше.
Децата с нямо възхищение гледаха своя приятел.
Ангелът извади доклада си и написа: „Ден първи. Срещнах малък вълшебник“. След това се замисли малко и добави: „А ме уверяваха, че такива на Земята няма“.