Под въздействието на Чарлз Пархам от Хюстън Уилям Сиймор получи нов духовен импулс. Той не беше кръстен със Святия Дух и не говореше езици, но дързостно проповядваше духовно кръщение и молитва на езици.

През февруари бе поканен да проповядва в една църква в Лос Анджелис.

– Нося ви посланието за освещаващото и изцеляващо изпълване със Святия Дух,….. – каза Сиймор в началото на проповедта си в тази църква.

След два дни стареите на църквата в Лос Анджелис, поканиха Уилям на разговор. Един от стареите го нападна директно:

– Вие не сте кръстени със Святия Дух и не говорите езици. Не можете да проповядвате нещо, което сами не сте преживели.

– Забраняваме ви да проповядвате за това в нашата църква, – каза друг от стареите.

Създалата се ситуация предизвика няколко вярващи да тръгнат със Сиймор. Те се събираха по домовете си за молитва.

През това време Рихард и Рут Асбър бяха получили откровение от Бога: „Искам по особен начин да благословя Лос Анджелис“. Двамата веднага поканиха Сиймор:

– Елате да водите богослуженията в нашия дом.

Там се събираха бели и черни, за да търсят Бога. Вярващите преживяха истински пробив. Няколко от тях получиха кръщение във Святия Дух. Сред тях беше и бъдещата съпруга на Сиймор.

Тя започна да пее на езици, като си акомпанираше на пианото, въпреки че преди не се е учила да свири. Това бе сериозно предизвикателство за Сиймор. След като прекара цяла нощ в молитва, рано сутринта Уилям също получи кръщение в Святия Дух.

Сиймор продължи да проповядва. Много хора се спасяваха и получаваха кръщене в Святия Дух на богослуженията, които той водеше.

Нашият мозък има способност активно да филтрира входящите слухови сигнали, за да отсее второстепенните и да се фокусира към важните.

Главна роля в този процес играе таламуса, където се извършва първичната обработка на цялата сензорна информация.

По време на сън тази работа не само не се прекъсва, но и се променя.

Учените са открили в електроенцефалограмата на мозъка на спящи хора последователен кратък импулс, който, както предполагат, служи за своеобразна бариера на пътя на шума, позволявайки ни да не реагираме на него.

Броя на тези импулси е различен при хората. Тези, при които импулсите са по-малко на брой, често се събуждат от шума.

Човек, който няма вяра и не е познал Бога, е безотговорен и опасен  за обществото.

Такъв човек няма мотивация да постъпва честно, благородно и разумно. Той се грижи само за днешния ден и когато има изгода. Съвършено му е безразлично какво ще стане по-нататък, защото тогава него може и да го няма вече.

За това няма и отговорност за действията, които е извършил преди или сега.

Човек, който има вяра разбира, че всяко негово действие, думи и даже мисли водят към едно едно или друго последствие.

Такъв човек знае, че рано или късно, пряко или косвено, но резултатите от действията, неизбежно ще се върне върху онзи, който е бил първопричина за проявлението.

Дори смъртта не освобождава човек от отговорност за престъпленията, изречените думи и мисли.

Ето защо, човек, който не вярва и не гледа „отвъд хоризонта“ и за когото живота, в който той сега живее е единствения и реалния е безотговорен.

Такъв човек е неспособен да действа в интерес на обществото и да направим безкористни действия, мотивирани от духовен импулс.

Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.